7. ОТМЪЩЕНИЕ НА ПОКОЙНИКА

Беше ясен, хубав ден. Една заран ставам от леглото, поошетах си нещо в къщи и в това време ми мина мисъл, че днес е годишнина от смъртта на покойния ми мъж. Съгласно обичая, аз трябваше да направя нещо за негов помен, но понеже животът ми с него не беше добър и много горчивини бях преживяла, нямах никакво разположение да правя каквото и да било по този случай, като си казах: „Той не заслужава." В същия миг аз тръгнах да излизам от стаята навън, препънах се на прага, политнах навън и паднах в салончето върху железен сандък, който се намираше там. Така силно се бях ударила по лицето, че аз веднага загубих съзнание. Скоро някои от близките ме намерили и изпратили в болницата. Когато дойдох в съзнание, аз се видях заобиколена от лекари и медицински сестри. От падането бях си ударила ябълчната кост на лицето, която бе строшена, вследствие на което бях изгубила съзнание. Правиха ми операция, която излезе така сполучлива, че даже не остана белег. След като оздравях, отидох на Изгрева, срещнах се сУчителя и му разказах за случката. В отговор той ми каза, че духът на покойния ми съпруг ме е спънал, понеже не съм му направила помен за годишнината му. По тоя начин той си отмъстил.

Поука: За покойници не бива да се говори нищо лошо, понеже те, нямайки възможност да се коригират, се озлобяват и стават наши врагове, и почват да ни пакостят. Ето защо за покойник само добро се споменава.

Разказала: Пенка.