Е.А.: Въпреки това, ние живеехме хармонично. Не е имало спорове помежду ни. Не е имало недоволство една от друга. От една страна или от друга. Може би аз имам някакви грехове в това отношение, защото аз съм правила забележки на двете, било за поддържане на чистотата в „Парахода", било за поддържане на реда. Те не са ми правили забележки. И трите бяхме готови всеки момент да си услужим заедно каквото можем. Не си спомням случай да не е имало готовност някоя да услужи на другите. Разбира се, че все е имало случай, когато някоя от нас с поведението си да е направила нещо, от което не е било приятно за другите, но всяка е съумявала да разбере и извини. Учителят със своите посещения прочистваше атмосферата, проветряваше я и като слънчева светлина и топлина прогонваше мъглите от умовете ни. Не може да не е имало някакви недоразумения. Учителят нямаше еднакво отношение към нас. Към трите имаше различно отношение. Но беше еднакво отзивчив към нуждите на всяка една. Разликата в отношенията ни произлизаше от индивидуалността на всяка, а характера й от нейното вътрешно устройство. Това различно отношение на Учителя към учениците Му аз го видях още в самото начало. Още в първата година от поведението на Учителя и отношението Му към мене, вътрешно разбрах и почувствах, че Учителят има еднаква любов към мене, както и към другите. Аз имах вътрешна убеденост в това. Тази моя убеденост ми помогна много, за да не се смущава сърцето ми от това, как Той постъпва към другите от видимостта на Неговото поведение. Учителят не е говорил никога за своята обич към никого, към когото и да е. И когато казвам, че съм почувствала, че Учителят ме обича, както другите сестри, това съм го почувствала направо със сърцето си. С присъствието Си Учителят внасяше в съзнанието ни разширение, за да не изпадаме в дребнавост. Разговорите, които се водеха бяха идейни. Всичко се движеше около Учението, принципите, методите, как трябва да прилагаме. Ние задавахме въпроси и Учителят ни отговаряше и ни изтърпяваше, с търпение изслушваше ни и ни обясняваше. Учителят ни водеше със светлината на Своето Слово в нови светове. Пред нас се разкриваха нови хоризонти и се чувствахме обогатени. Животът ни в „Парахода" беше интересен, интензивен, имаше голямо движение. При нас идваха братя и сестри за едно или друго и всеки според интересите си и нуждите си. Най-често идваха, за да дадем да прочетат някоя беседа, която ние сме изработили и те се интересуваха. Ние се стараехме с ученическо съзнание да бъдем полезни. Така се учехме и възпитавахме в готовност на служене.
Учителят идваше често при нас и това ни задължаваше да проявим изисквана обхода към всички приятели. Самата ни работа, това че ние записвахме Словото на Учителя ни задължаваше да изявим това Слово в живота си, в каквато малка форма и да е. Не мога да кажа какво сме направили, но това е стремежът, който видях и в трите. Имаше усърдие, имаше старание, всяка правеше опит да прояви най-доброто, каквото може и на каквото е способна. Затова смело мога да кажа, че животът ни в „Парахода" беше школа, опитно поле. По някой път чувствах, че всеки момент съм на изпит. Имаше старание да не пропуснем някой момент, за да не сгрешим. Имаше случаи и Учителят да ни направи някакви малки забележки. Спомням си веднъж дойде в „Парахода", който беше сред борова горичка и пред вратата, около нея бяха нападали борови игли и Учителят каза: „О-о, три моми, пък не са си помели двора!" Изказа го с усмивка. Такива забележки са за поддържане на будно съзнание. Разговорите, които сме водили с Учителя, случвало се е да говори за някои черти на лицето ни, на ръката ни. Спомням си веднъж ми каза, че горната линия на челото ми, на границата дето е между челото и косата ме спасявала. Друг път ми каза, че дясното ми ухо е по-хубаво от лявото. Друг път също каза, че аз вървя по бащина линия. Учителят беше казал, че в едно семейство, ако децата са момчета, те кредитират бащата. Ако са момичета, кредитират майката. И аз попитах, защо тогава моята майка си замина преди баща ми? Тогава Той ми каза, защото аз вървя по бащина линия. Разбира се, че аз съм на това, което за мене е казано. Не помня за другите. Щото Той е казвал и за другите така. При друг разговор Учителят каза, че на всяка една от нас, коя е основната добродетел, за която работи. На Паша каза, че тя работи за Мъдростта; на Савка, че работи за Истината, а на мене каза, че работя за Любовта. Имало е и други случаи, когато Учителят дошъл при „Парахода" през отворения прозорец ни хвърля шоколадови бонбони. Ние не сме усетили кога се е приближил, но при шума от падането скочихме и трите, излизаме да видим, но Учителят беше вече на поляната и ние питаме: „Вие ли хвърлихте бонбоните?" Той се смее и казва: „Кой знае кой ви ги е хвърлил!" Но наоколо нямаше никой и ние разбрахме, че Той ни ги хвърлил.
Учителят имаше бащинско отношение към нас. Помня, дойде веднъж в „Парахода" и ми каза: „Еленке, ще идеш да купиш плат за трите ви за по една рокля". Даде ми средства за това. Видя ми се мъчно. Мислих си, че ще мога да намеря хубав плат, но как ще избера цветове по техния вкус? Отидох в един голям магазин на ул. „Леге", където и друг път бях пазарувала и казах какво искам да купя. Казах им, че двете рокли не са за мене. Те ми предадоха мостри и това веднага ме улесни. Занесох мострите, всяка да си избере цвета. Но се случи, че Учителят дойде, казах Му, че съм намерила мостри и Той прегледа мострите и на всяка определи от кой цвят да вземе. Платът беше с много меки тонове. На Паша и Савка даде бежов и сив, а на мен ми посочи млечно-лилавия цвят. Интересно е, че всяка беше харесала за себе си посочения плат от Учителя. Аз уших и трите рокли и с тях имаме една обща снимка.
Друг път уших рокли от конопено платно. Учителят беше дал един чертеж на Младежкия клас. В този чертеж се пресичаха две хиперболи и елипса и се получиха при кръстосването няколко фигурки и на всяка фигурка от чертежа поставихме различен цвят. Ушихме го с конци и стана нещо, като украшение на рокличките. Доста сестри впоследствие си ушиха такива конопени рокли.
Спомням си един случай, когато Учителят ми направи една строга зебележка. Каза ми: „Ти не даваш свобода на другите!" Аз много се наскърбих. Паша се опита да ме защити и Той и на нея се скара със строг тон. Тогава разбрах за какво се отнася. Разказвам случая: На вратата на „Парахода имаше едно малко прозорче за светлина. Беше се скъсало пердето и трябваше да се постави ново. Аз исках да го сложим на месингови пръчки, а Савка искаше да го сложим на телчета. Аз настоях да бъде на месингови пръчки защото е по-красиво. Дали Савка е почувствала това мое настояване като ограничение на свободата й не зная, защото аз повече не попитах, не се намесих, а оставих да направи така, както намери за добре. Тогава аз не можах да разбера къде ми е грешката. Много пъти впоследствие, когато даже съм била при Учителя съм искала да Го попитам да ми каже къде ми е погрешката, но щом помисля така, веднага ми идваше мисълта, ти сама трябва да я намериш. Минаха години, дори и след заминаването на Учителя, аз още не бях намерила грешката си. Но един ден изведнъж ми светна в съзнанието, разбрах как трябваше да постъпя. Аз не трябваше да увещавам Савка, че е по-хубаво на месингова пръчка, но трябваше да ида, да купя плата и пердето да го ушия, да го туря на месинговата пръчка. Тогава тя щеше да види, че е по-хубаво, защото когато тя си получи своя самостоятелна стая пердетата си постави по същия начин, по който аз предлагах. Грешката е в това, че аз проявих дребнавост, някаква скържавост, като предложих всяка да даде малка сума за направянето на пердето. Колко е мъчно човек да види някои свои навици или недостатъци в себе си. Нужна е голяма вътрешна светлина, за да посвети всички кътчета в нашето съзнание. Забележката на Учителя се отнасяше за пречистването на моето съзнание от сенките на моите минали стари разбирания.
Иска ми се да разкажа един случай със Савка. Това беше още първата или втората година от нашия общ живот в „Парахода". Савка прекарваше някакви психически кризи. Беше получила изкривяване на лицето. Учителят дойде пред „Парахода" и пита: „Къде е Савка?" Тя излезе. Учителят веднага започна строго да й говори. Ние с Паша веднага се отстранихме, защото Учителят беше много строг към нея. Помислих си, защо е толкова строг Учителя? Какво може да е направила? Нищо не видях, освен това, че е изкривено лицето й. Аз не можах да мисля, че затова тя е виновна. Той й говори повече от един час. Този ден Учителят на няколко пъти я търси и все с такъв строг тон й говори. Но каква беше изненадата ни, когато на другия ден Савка стана с оправено лице. Лицето й беше напълно нормално, никакво изкривяване не се виждаше. Разбрах, че Учителят със своя строг тон и с тия силни думи, които й каза е предизвикал такова напрежение в нея, че тя получи оправено лице. Един видимо отрицателен метод имаше положителен резултат.
Още един случай си спомням с нея. Пак след някаква психическа криза, Савка беше почти загубила зрението си. Каза ми: „Еленке, от нашата маса не виждам Учителя". А нашата маса не беше по-далеч от два метра от Учителювата маса. Тя нямаше сигурност на движенията, че трябваше да я придружаваме. Тогава Учителят й е дал един друг метод. На всеки кръгъл час да става и да казва „Добрата молитва" както през деня, така и през нощта. Не мина седмица и Савка се оправи. Савка беше изпълнителна, с голяма преданност и любов към Учителя. Паша беше по-голяма от нас. Но тя се държеше другарски, като равна, макар, че ми е била учителка в гимназията. Паша беше общителна, с весел нрав и с широко, отворено сърце. Към всички готова да помага с каквото може. И Паша и Савка бяха миролюбиви. И двете обичаха хумора и то чистия хумор. Паша имаше такова силно чувство на отговорност, че едва ли не се чувстваше виновна за всички погрешки на другите. Тя много страдаше, когато хулеха и пишеха ред клевети за Учителя. На всички ни беше мъчно за калта, която хвърляха върху Него, но у нея беше силно подчертано. Паша страдаше,като че ли тя е виновната. Тя имаше самообладание, уравновесеност, сдържаност.
Бяхме живели няколко години и Паша каза, че ние трите сме семейни. Паша е бащата, аз съм майката, а Савка е детето. От една гледна точка, това нейно сравнение изразяваше отношението на всяка една от нас към общия живот от работата ни в „Парахода".
