През един зимен ден бях отишла в инженерната работилница и след свършване на работното му време излязохме заедно. Валеше едър, хубав сняг. Беше красива зимна картина. Обичам когато вали сняг и така, както вървяхме и се разговаряхме изведнъж видях, че всичко около нас беше обляно с розова светлина. Снегът, въздухът, всичко беше в розов цвят. То не трая повече от половин минута, но беше много хубав розов цвят. Никога след това не видях този цвят. Тогава си помислих: Дали това не е цветът на любовта? Защото окултистите казват, че цветът на любовта е розов. Този цвят внесе радост и подем в мене.
През 1920 год. Учителят държа три беседи вечер, на които аз не можах да отида, защото баща ми не ме пусна. Аз послушах, но ми беше много тъжно.
В 1921 год. през септември Паша Теодорова я пратиха да учителства в Русе. Остана само Савка да стенографа. Иван Радославов, мой учител по история от гимназията казал на Учителя, че идва на беседите негова ученичка, която знае стенография и питал Учителя, да ме покани ли да помагам при записването на беседите, понеже Савка остана сама стенографа. Учителят казал: „Поканете я". Той ми каза това и аз веднага купих моливи и тетрадка, и седнах на стенографското място в салона на „Турнферайн". Не отидах да кажа и да благодаря на Учителя за поканата и доверието, което ми оказват. Със Савка си разпределихме работата, които беседи ще дешифрира тя и кои аз. Като се отвориха класовете в началото на 1922 год. пак си преразпределихме работата. Така работихме двете до началото на 1922-1923 учебна година. За тази година Паша не беше получила никакво назначение и остана да работи при Учителя. Двете със Савка бяхме студентки по това време. В 1923 год. Братството купи една пишеща машина „Адлер" с двоен шрифт с латиница. На нея Паша работеше, защото тя беше при Учителя на ул. „Опълченска" 66. По-късно, когато се преместихме на Изгрева и ние започнахме да пишем на нея машина.
Когато Паша беше учителка в гр. Русе, аз имах едно особено преживяване с нея. Бях на беседа в салона на „Турнферайн". Беседата беше свършила и ние пеехме песента „Благословен Господ Бог наш". И както седях на стола изведнъж усетих, че Паша е в мене. Моето лице стана като нейното, определено усетих, че Паша е в мене. Бях в непълно будно съзнание, дори с ръка пипнах бузата си, а тя не беше моята, на Паша беше. Това усещане трая много малко време. Помислих си тогава: Сигурно сега Паша мисли, че ние в София сме на беседа, силно мисли и си представя събранието и Учителя. И аз съм почувствувала присъствието на нейната мисъл в мен. Така си го обясних.
През пролетта на 1921 или 1922 год. не помня точно, бях отишла на ул. „Опълченска" 66 и там, заедно с двама братя, прекопахме градинката в двора на къщата, в която живееше Учителя. Единият брат беше Георги Томалевски, но за другият не си спомням кой беше. Като свършихме работата, Учителят излезе на двора и се поведе разговор между него и нас тримата. На мене Учителят ми каза: „Много си чувствителна, пази се от малките работи". И на другите каза нещо, но не помня кому какво е казал. После погледна ръцете ни и на всеки каза по нещо. Аз помня това, което се отнасяше до мене. Като ми погледна дланта на дясната ръка, на която сърдечната линия вървеше в права посока до средният пръст и оттам прави завой до основата на показалеца. На завоя имаше малко разклонение по посока към показалеца. Учителят постави пръста си в началото на завоя, подвижи ръката си по сърдечната линия от до основата на показалеца до средния пръст и каза: „Няма какво повече да учиш в брака". Вдигна ръката си, постави пръста си до разклонението, подвижи ръката си по хълма на показалеца до основата му и каза: „Сега ще развиваш любов към всички". Линията, която Учителят посочи за да развивам, с течението на годините си изяви на ръката ми. И досега я имам на ръката си.
В първите години на школата за изясняване на някои въпроси свързани с принципите на учението ние четяхме и странична литература. Така направихме един курс да проучим книгата „Четвъртото измерение". В курса бяхме четирима: Любомир, жена му, Илия Желязков и аз. Четенето ставаше в дома на Лулчев. И сега си питам: Дали това беше от любознателност, или от желание да се срещаме. Вярно е, че Любомир много четеше, интересуваше се от много въпроси, получаваше френското списание „La science et la vie". Той следеше техниката, беше в пионерните войски. Той сам беше и един от първите пилоти в България. В 1913 год. го пращат в Лондон да учи за пилот и когато се обявява Балканската война, той е един от първите пилоти, които са летели на обсадения от нашите войски Одрин.
В 1923 год., когато аз имах своя стая, Любомир ме посещаваше доста често. Беше ми радостно, приятно, имахме винаги интересни въпроси, за които говорехме. Аз имах интереси, той знаеше повече и ми разказваше много интересни неща, които аз не знаех. Всичко вървеше добре. По едно време той започна да посяга като мъж. Това ме смути, защото аз си мислех, че нашите отношения ще останат братски. Още повече, че той беше женен. Тогава повдигнах въпрос, че няма защо да влизаме в такива отношения, защото той си има жена и аз не искам да развалям семейството му. Той започна да ми разправя, че не спал на леглото при жена си, а си слагал дюшека на земята и там спял. Разбира се, аз му вярвах всичко, което ми казваше и не разбирах защо прави това. И тук съм сбъркала, че не съм го попитала защо го прави. Всъщност, когато ми е говорел, че не спи при жена си, той е искал да ме заблуди. Отпосле се убедих в това абсолютно. Тогава аз нямах нито желание, нито мисъл за такова нещо. Бях спокойна, никакви смущения нямах, нито желания от подобен характер. Силно беше само желанието ми да го виждам и да се срещам с него. Почти при всяко идване той правеше опити за близост, аз бях сдържана и нищо не трепваше у мене. Един път ми каза: „Щом като обичаш, трябва да дадеш всичко". Това изказване намали моята съпротива, аз го обичах, не мислех да се женя, но и не знаех как вече да се съпротивлявам. Дори си помислих: „То сигурно ще бъде само веднъж". Аз не знаех нищо за тези отношения, почти нищо не бях чела по половия въпрос. Стана така, както той искаше. Една вечер, когато си тръгваше за пръв път ме целуна по устата. Но такава целувка беше, че по цялото ми тяло премина някакъв трепет, непознат дотогава за мене. След малко и аз пожелах да го целуна, но той се отдръпна. Това ме засегна и аз се затворих в себе си. И аз не си спомням, втори път да ме е целунал, нито пък аз съм си позволила да изявя такова желание, въпреки, че съм имала желание. Тези отношения аз ги смятах неправилни, че влизам в чужда област, че нямам право. Казах си: Той е женен, аз нямам право. Аз мисля, че с тази единствена целувка той изпрати някаква енергия у мене, която събуди сили, които дотогава не бях изпитвала. Аз загубих вече своето вътрешно спокойствие, което имах дотогава и у мене се събудиха други желания, друга привлекателна сила, която ме държеше вързана за него. Така аз загубих вътрешната свобода, която имах. Нови сили ме завладяха, които не ми бяха познати, но бяха по-силни от мене. Аз не знаех какво да правя с тях, смутих се, загубих мира и спокойствието си, обърка се живота ми. Дотогава животът ми течеше естествено и нормално без всякакви вътрешни бури и смущения. Цялото ми същество беше смутено, нямах кътче незасегнато. Преди имах неприятности, когато баща ми се прежени, много тежко преживях идването на втората майка, но имаше страни в мене, които останаха незасегнати. Всъщност първата година след като се случи това и аз допуснах тази физическа близост протече спокойно отвън. Той беше внимателен с мене, но не минаха две години и започна да се проявява грубо, престана да идва у дома. Когато аз отивах при него, държеше се студено и много често грубо. Аз това не можех да разбера, защото никак не бях се променила и не исках нищо повече, нямах изисквания, освен да се виждаме и да разменяме мисли. При такива случаи на близост аз му задавах въпроси, питах го, защо така се отнася с мене, какво съм направила. Това го дразнеше и често стигахме до конфликт. В такива случаи той имаше много груб език. Аз търсех вината в себе си и като не можех да я намеря, не виждах в какво съм сгрешила. Ако питах положението се влошаваше, аз се оскърбявах и започвах да плача. Намирах, че е много несправедлив с мене. Чудех се какво да правя и как да постъпвам. Не можех да си обясня и да разбера какво да направя, а пък не можах да отида за съвет при Учителя, защото се чувствах виновна.
Аз вече разбирах какво значеха думите, които Учителя беше казал на Савка. Чувствах се виновна и никого не можех да обвиня освен себе си. Почувствах се излъгана, пренебрегната, защото той имаше връзка с друго момиче. В първият момент у мене се надигна такава буря от негодувание и възмущение към него, че дори си помислих: Такъв човек не трябва да съществува, защото той само скърби носи. Обхвана ме отчаяние, разочарование, безнадеждност, почувствувах се излъгана и опетнена. Страдах, че е злоупотребил с доверието ми и с любовта ми. Често стигах в разочарованието си до отчаяние. Не исках вече да живея, живота ми нямаше смисъл. Как ще живея така оцапана? Ту изпадах в бури от негодувание към него, ту до отчаяние. Привързаността ми към него беше все така непреодолима. Само при мисълта да се разделя изпитвах ужасна болка. Намирах се в безизходно положение. Когато мислех да се отделя, изпитвах страх, че когато ме овладеят чувствата, които се бяха събудили в мене, ще имам ли сила да издържа. Никаква увереност не чувствах в себе си. Те ме завладяваха понякога с такава сила, че не можех да им бъда господар. Когато го посещавах, аз нищо не съм казвала за тези мои състояния, нищо не съм искала, защото мислех, че нямам право. Често излизах с разбито сърце и оскърбени чувства.
При един разговор с Любомир той ми каза, че когато бил в Лондон да следва за пилот срещнал на улицата в Лондон един индус облечен с техните дрехи и мисли, че той е бил Мория - един индуски учител. По-късно мисля, че е било около 1920 год. на този век, той му се явил в образ и му е казал: „Ти си каша, ще видим какво ще излезе от тебе". След това той среща Учителя. Още много време след това той поставил портрета на Мория на бюрото си и го държа до края на живота си там.
