Една сутрин отивах да посрещна изгрева. Бях минала моста на игрище „Юнак" и се движех край горичката отдясно, където сега е Агрономическият факултет. От реката до разклона на шосето за Семинарията отдясно имаше млада гора, оградена с тел и аз вървях покрай тая ограда, защото не се страхувах, че може някой да излезе и да ме уплаши. От лявата страна на шосето беше боровата гора на градината и нямаше ограда, и аз се страхувах да минавам от тази страна, за да не излезе някой да ме уплаши. Така вървях спокойно, но стегнато, исках да видя самия изгрев. Както вървях, покрай мен мина един брат, когото бях виждала на беседите. Той се движеше по-бързо пред мене и замина напред. Той мина, замина, дори не ме погледна. Не бях дума продумала с него, но го бях виждала на беседите. Не зная какво остави от себе си с минаването си покрай мене, какъв контакт стана между нашите духовни същности, но аз мислено си казах: „Такъв човек мога да обичам". Направи ми впечатление тая мисъл. По какво познах, че такъв човек мога да обичам? Защо така помислих или по-скоро почувствувах, остана неизяснено в съзнанието ми. Аз продължих да вървя със същото темпо, никакъв интерес не се събуди у мене, нито желание да го настигна и заговоря. Като отидох на Изгрева, видях го, но неговото присъствие нищо не ми говореше. Непознат човек беше за мене, но впечатлението, което остави ми беше приятно. Стегнат, строен, приятен човек - нищо повече. Това преживяване не го помнех докато за пръв път заговорих с него. Ние ходехме редовно на събранията в салона да слушаме Учителя, той посещаваше събранията редовно.
Една от общите форми на братския живот бяха екскурзиите. Почти всеки празник, като изключим неделните дни, в които Учителят държеше беседите си, ние ходехме на екскурзии във всички годишни времена. Понякога само през студените зимни дни сме ходили. През другите годишни времена - пролет, лято, есен, ние не сме пропускали празник, да направим екскурзия. На екскурзиите братята и сестрите общуваха помежду си, опознавахме се, сприятелявахме се. Аз опознах приятелите на екскурзиите. В Братството влязох млада и неопитна. Дотогава бях ученичка - училище, уроци. Родителите ми не ме пускаха да ходя на кино, на театър, понеже нямах близък човек с когото да ходя, но на екскурзиите бях свободна да ходя, защото бяха общи. Всички, които бяха свободни идваха на екскурзиите. Аз с голямо удоволствие посещавах екскурзиите, защото обичах този живот в природата. Ние ставахме много рано, понякога в два часа сутринта, за да стигнем изгрева в полите на планината вън от града. Посрещахме изгрева с песен и молитва, и продължавахме нагоре в планината. Най-често ходехме разбира се на Витоша. Тя беше най-леснодостъпна за нас. Ние можехме да отидем и да се върнем за един ден. Тогава ходехме пеш, нямаше транспорт от града до Витоша и се изкачвахме докъдето сме си определили да отидем. Най-често ходехме на Бивака, Цветната поляна, Алеко и по-рядко до Резньовете и Черни връх. Групите, с които се изкачвахме бяха на различна възраст - от деца до възрастни хора на 60 и 70 години, дори и повече. Такива групи не можеха да се движат бързо. Учителят определяше часа, в който ще тръгнем и тази група беше главната. Някои тръгваха и по-рано, за да вземат преднина. Други тръгваха по-късно и пристигаха след главната група. Вън от тези екскурзии на големи групи, често се изкачвахме на планината и на малки групи, двама-трима, трима или петима. Всеки свободен ден гледахме да направим някоя екскурзия.
В тези именно екскурзии ние се опознавахме помежду си, създаваха се отношения, връзки, сближавания. При тези условия аз се запознах с Любомир Лулчев. В общите екскурзии той дружеше с двама свои приятели - Илия Желязков и Моис Коен. Лулчев и Желязков бяха военни в униформа, а Коен беше фабрикант на кожи. И тримата бяха интелигентни, като че се чувстваха на по-високо ниво от общото. Те често се отделяха настрана от другите, палеха си отделно огън и не търсеха дружбата на другите. Аз ги посещавах. Интересни ми бяха разговорите на тях. Не ми харесваше само, че те осмиваха малко някои от приятелите, но въпреки това приятно ми беше да ги посетя и да поприказвам с тях. Тогава не си давах сметка защо ги посещавам, но някаква привлекателна сила ме тласкаше да ги наобиколя. От тримата най-чужд за мене остана Коен. Илия ми беше симпатичен с неговата доброта и вътрешна лекота, нежност и сдържаност. Лулчев беше по-дързък и с езика, и с мисълта си, но той най-много ме привличаше, най-много ме интересуваше. Най-често разговорите бяха закачливи, осмиваха един или друг от братята и сестрите. Аз вътрешно се смущавах от това осмиване, въпреки че и аз се смеех, виждах, че в това, което се казва има истина, но осмиването, слабостите на хората всякога ме е засягало, изпитвала съм мъката на осмиваните и ме е боляло, пък съм си и мислила, че други и мене така осмиват. Мене повече ме дразнеше глупостта на хората, надутостта, желанието да се покажат без да има какво да си показват и да се покажат такива, каквито не са.
Тези трима приятели към Учителя имаха малко несериозно отношение. Наричаха го „дядото". Това много ме дразнеше и в себе си чувствах едно оскърбление заради Учителя и винаги реагирах и се възмущавах. Често ги питах: „Как можете да говорите така за Учителя?" Намирах, че те не отдаваха на Учителя нужното уважение и почитание и им казвах: „Учителят може да е възрастен, но не е дядо". Когато Учителят отвори школата и те започнаха да слушат лекциите му, това тяхно отношение към Учителя отпадна и повече не чух да го нарекат дядо.
По това време направих една екскурзия с моята приятелка Олга и Лулчев. Вървяхме по Драгалевската река към Комините в един прекрасен слънчев ден. Целият ден прекарахме в много добро разположение, в настроение и братски шеги. Любомир можеше да вижда комичното и да го изразява у всеки. Друг път пак тримата отидохме на екскурзия през декември. В София беше легнала една мъгла повече от десет дни. Казаха, че на Витоша имало слънце. Ние тръгнахме в мъглата и тя беше така гъста, че косите ни се покриха със скреж. Като стигнахме под Драгалевци, мъглата се разнесе и пред нас блесна Витоша цяла обляна в слънчева светлина. Небето беше безоблачно, синьо, слънцето огряло планината и всичко блести в изобилна светлина. Почувствувахме, че сме в друг свят. Мъглата поостана долу, а отгоре се виждаше като море, което беше заляло цялото Софийско поле. След като излязохме от мъглата контрастът беше толкова голям, че се почувствувахме като в приказките. Дотогава не бях имала случай да видя, че когато мъглата лежи върху града, горе в планината е така слънчево и красиво. И тримата изпаднахме във възторг и пълни от радост за слънчевия топъл ден. Много пъти след това се радвах на планината, когато в София е мъгла, а горе е слънце, но тоя декемврийски ден остана незабравим и надвечер със свити сърца се потопихме в мъглата.
