В.К.: Как намирахте парите за печат? Е.А.: Парите за печат братството ги даваше. Дали бяха от десятъка, който се даваше, дали бяха дарения, не мога да ви кажа, защото имаше и дарения братството. Аз мога да ви разкажа един случай съвсем, който Учителя ми Го е казал лично. Но нека да разкажа първо това: Понеже бяха се напечатили томчетата от Съборни беседи, лекции „Общия клас", а само „Младежкия клас" беше останал назад и Паша от желание да печата нещо повечко прави томбола да спечели пари. В това време аз бях учителка и не зная други подробности, но като дойдох ми каза Паша, че е правила томбола за отпечатване на Младежкия клас. Даже не си спомням дали я питах колко пари е спечелила и какво е спечелила. Ще ви кажа сега тази опитност, която Учителят ми разказа. Учителят ми каза веднъж, че един брат от Казанлък дошъл при Него и Му казал: „Учителю, аз за Господа давам 30 000 лв". Сега по какъв случай и защо, и за какво не зная, но така дава подарък на Учителя за братството 30 000 лв. Учителят му казва: „Аз по-добър касиер от тебе не намирам. Затова задръж парите ти. Пък когато имаме нужда ще ти ги поискаме". Случва се така, че този брат си заминава. И нищо нали, случило се. Но не е минало много време, идва жена му и носи парите, и казва: „Учителю, мъжът ми ги остави тези пари за Вас". Та туй, което е за Бога определено не се губи. То е било и от любов направено, нали. Учителят ми го разказа лично, но не знам по какъв повод. В.К.: А кой беше тоя приятел? Е.А.: Не му знам името, не му знам името. За такива случаи Учителят говореше безименно. В.К.: Чувал съм една опитност за едното левче. Е.А.: Вижте, то не е опитност, то е задача. Учителят в 1936 год. беше, през октомври доколкото си спомням каза така: „Всеки един от вас, който иска, ще си вземе една касичка и всеки ден ще отделя в касичката и ще спуска по един лев". Един лев тогава може би беше както сегашните 10 стотинки, така толкоз беше, защото Учителят каза, пък няма да се извинявате, че нямате пари, защото парите, които ще ги дадете за един трамвай, толкоз за един лев казва е, значи ще отидете пеш един път и значи може да спестите, всеки един от вас може да спести едно левче, като походи малко. Да, един трамваен билен за Господа. И каза: „Всеки един от вас ще каже и формулата: „Както аз слагам този лев в касата, така всеки да сложи един лев в касата, всеки човек за Господа. Всеки човек да отдели един лев за Господа". Значи това е една мисъл, която да се прати и в класа пък, и в света. Една жертва, най-малката за Господа да направи. На другата година Учителят запита, кои са направили задачата, каза да ги дадем парите на брат Боев и после с тези пари се печатаха беседите. Дотогава имаше въпрос, че няма пари за печат, а оттогава винаги имаше пари за печат. Паша и Савка дадоха парите на Учителя. Аз ги дадох на брат Боев и Той сега попитал: „Ами Еленка не си ли прави задачата?" Защото стана ми така приятно да ти кажа, че Учителят така попитал: значи викам се интересува Учителя, пък аз го направих от послушание само. Защото каза на Боев. И дадох ги на брат Боев, но ми стана приятно, че Учителят се интересува, дали съм си правила задачата. В началото бяхме по-малко, бяхме към 500-600 души. Учителят даде задачата и тези, които искаха, по свобода, но като видяха, че на всекиго се раздават печатаните томчета даром срещу задачата, вече много хора почнаха да я правят. По едно време достигнаха 800, другата година 1000, може до 1300, може и повече. Не мога да ви кажа защото аз не съм се месила вече в тези работи, но чувах, че повече от 1000 души има. В.К.: Сега другата форма е била десятъка. Какво е представлявал десятъка? Е.А.: Десятъкът е един закон, който е още от много древни времена. Той е законът, както Учителят го наричаше „Законът на Опуленса", той е закон на благословението. Всеки човек, като работи някаква работа и изкара пари, нали 1/10 част отделя за да ги даде когато има нужда някой, който се нуждае. Сега този закон, ако човек го спазва, казваше Учителят, ще има благословението и успех в работата си. И които са го спазвали сигурно са имали успех. Много от приятелите го спазват много стриктно, даже така фанатично стриктно. Някои други не, аз не съм от тия. Аз да ви кажа, когато имам, давам и не мисля после за другото, така някак си по-свободно, на мен ми лежи така повече. В.К.: Какво ставаше с десятъка? На кого се даваше, кой го вземаше и за какво се употребяваше? Това не са малко пари. Е.А.: Когато имаше събор. На събора се качвахме в стаята на Учителя и всеки правеше молитва и си внасяше десятъка или принос както го наричат. И в Търново като сме били, приносът, после отиваше комисия от приятели верни, които проверяваха сумите и ги записваха. В.К.: Учителят изявяваше ли се външно? Е.А.: Учителят говореше, но Той не каза кой е. В.К.: В първите беседи „Сила и живот" там има на много места. Е.А.: Вижте, Той казва, но не казва кой Дух е. Той не казва кой е. А Той това го обяснил така: „Христос каза, че е син Божий и направи карма с еврейския народ, аз не искам да направя карма. Затова няма да кажа кой съм". И не каза кой е, за да не направи карма с българския народ. Сега това изразява вече една висота, много висок морал на Учителя. Да ти кажа, аз се изненадах, когато така в една от последните години Учителят каза: „Аз досега постъпвам по Христовия морал с вас, а не съм постъпвал още с вас с морала на Новото Учение". Да ти кажа за мене това е още една въпросителна. Аз не мога да направя разлика между Христовия морал и морала на Новото Учение. За мене това е непознато, само като мисъл ми е така поставено от Учителя. Аз разбрах, че ще има и морал на Новото Учение и Той каза, че досега не е могъл да постъпи по морала на Новото Учение, а постъпва само по Христовия морал. Сега, щом Той не е могъл, ние още по-малко можем.
Когато бяхме евакуирани в Мърчаево писателят Николай Райнов отива при Учителя да се срещне с Него и да говори с Него. В.К.: Преди това правил ли е контакт? Е.А.: Не, той не Го е познавал. Но някои ми казаха, които били там ли, други ли, че той е казал, че всякога Учителят е бил и негов Учител, на Николай Райнов. Той го е признавал това. Сега, дали това е верно, дали някой го е предал неточно не мога да зная. Казвам, което съм чула. Но мисля този брат учителя от Пловдив, питах го веднъж каза, че той не го помни така, другояче било.
Сега, кой е предал неточно не мога да знам. Че Николай Райнов е бил при Учителя. Факт е, че Учителят купи всички негови книги после. Да, поръча книгите на Райнов да се купят за Неговата библиотека, факт е, защото той вече като се поинтересувал от това, направи контакт с Него, той Го пожела за Учител и Учителят отговори с внимание към неговото творчество. Щото това е Учителят. В.К.: Слушал съм, че официалната власт, църквата, били пълни с хули и обиди към Учителя. Е.А.: Много писаха вестниците, пък мълвата каквато беше отвратителна и грозна, да не говорим за нея. Учителят Го обявиха, че се е отлъчил от църквата какво не Му приписваха, но то беше така скоро преди 9.IX.1944 год. мисля, че беше по някакъв повод, пак нещо ми казаха, че беше писано и говорено за Него и като излезе от долната стая Учителят, така показа си пръста - Юпитер каза: „Те няма престъпление, което да не са ми преписали, но то ще се върне на главите им". В.К.: Това е за свещениците. Е.А.: За свещениците, да. Та направи ми това впечатление. Сега това не е закана. Това е закон, защото ако ние хулим грешник, ние страдаме, които хулим, щото грешникът има нужда да му помогнем. Но, ако хулиш чистия човек, то там няма задръжка, то ще се върне към този, който хули и законът е такъв в природата. Свят човек не бива да се хули, нито да се закача, защото и в Библията е казано: Когато сестрата на Мариам осъди този Мойсей, че взе младата, каква беше там от кой народ, тя заболя от проказа, та после трябваше Араон да се моли на Мойсей, да й прости и той да се моли на Господа, за да оздравее сестра му. Щото то е закон. Мойсей може да сгреши, но Господ му даде задача и тази задача той я изпълнява, и той отговаря за това. Та същото е и с Учителя. Учителят има задача и Той си изпълнява задачата и ако ний го хулим или друг, който и да Го хули това, то се връща на този, който хули, щом Той е невинен.
В.К.: Кои бяха преводачите на книгата „Учителят говори", слушал съм и съм виждал книгата „Льо Метър парл". Тя чий е превод? Е.А.: Преводът го направи сестра Анриета Маркова. Тя беше белгийка, имаше курсове в София. Тя имаше много курсове и да ви кажа от оная епоха, които знаят френски в България, те са минали винаги през нейните курсове, щото тя имаше от сутрин до вечер курсове. Едно след друго, едно след друго и може би 50% от тия, които знаят френски го дължат на нея. Издържаше, пресили се, заболя и дойде на Изгрева и Учителят й помогна. Той й даде две стомнички, най-малките по едно кило или по две и ходеше на изворчето на Диана Бад да носи вода и по този начин си възстанови здравето. И тя след това почна де превежда. Тя превеждаше уводната статия на „Житно зърно". Тя беше върху една беседа на Учителя или върху две беседи, правеха ги много приятели, но по едно време се очерта Георги Радев, най-често той ги правеше. Даже ги правеше от една, от две или от три беседи, както си подбираше материал. Той идваше при нас за материал, за тези работи и после Маркова пък я превеждаше на френски език. И Георги Радев й помагаше, щото Георги знаеше добре френски език. А пък тя знаеше български език, но тя ни каза впоследствие: „Аз мислех, че българският език е беден, но аз като почнах да превеждам видях колко неща има, които са прекрасни думи на български, пък французите ги нямат". Даже например французите нямат за любов, за обич, те нямат такава дума, както ние. Думата „благост" я нямат те и много други думи, които тя търсеше така думи, за да ги преведе, да отговарят по смисъл на това, което е в нашият език. Тя от благодарност за оздравяването с готовност работеше. В.К.: Защо се казва Маркова? Е.А.: Тя беше женена за един българин Марков, но той бил комарджия и живяла няколко години с него и имаше от него син и дъщеря, които ги познавах. И когато Маркова вече видяла, че не може с него да живее, щото всичко каквото има, той изхарчва и по комари, и по това. И затова развежда се и се захваща най-напред предава уроци по пиано, но видяла, че не върви. Като почнала френски вече си останала учителка по френски език. И три пъти в седмицата беше нейния курс и три пъти в седмицата ние учехме в гимназията, но учениците от нейния курс като излизаха, говореха френски, а ние от гимназията не можехме да говорим френски. Тя имаше метод такъв, че учениците й научаваха. В гимназията не можахме да се научим. Пак три часа учехме френски.
Савка преведе „Високият идеал" на немски, но тя тогава работеше с една учителка по немски език. Как се казваше, в университета ли беше, една учителка. Тя малко й прегледа работата. Щото Савка знаеше немски, но говоримия немски език, а така литературния език, той си иска повечко нещо, та й помогна. Как се казваше, не си спомням сега името й. Значи тя преведе „Високият идеал". Майка й германка, знаеше немски. Те вкъщи говореха само немски с майка си. Но когато тя като студентка се яви на изпит, то я скъсаха по немски език. И тя даже се чудеше как може да я скъсат в университета, когато тя знае да говори езика. Сега вярно е, но говоримият език е едно, пък писменият език е друго. Както един човек се явява по български език, нали в гимназията или в университета за конкурсен изпит. Нали държат по български език. Пак ги късат защото се изисква знание и умение да се изразяваш литературно. Може би и от Савка такова нещо са поискали и може би тя не е успяла да даде това. Но сега това е нейна преценка. Това, й се вижда, че несправедливо е скъсана, да. Може и да е несправедливо, пък може и да е справедливо. Затова аз не мога да се произнеса. После си го взе разбира се, яви се на поправителен изпит.
