Аз казах на Учителя, че имам силно желание една беседа както е дешифрирана, като я дешифрирам и аз да я подготвя за печат според моето разбиране, разбира се Той да я одобри или не. Той не ми каза не прави опит, ами каза: „Опитай!" Това ме насърчи, но аз този опит не направих защото някак Паша като работеше това, да не излезе съревнование да не излезе нещо от тоя род, така се въздържах. Пък да ти кажа може би и някакви други причини вътре да е имало, да съм се усъмнила в собствените си сили, не мога да ти кажа, въпреки че за по мисъл мисля, че съм разбирала Словото еднакво с Паша. Пък иначе за езиковата подготовка, а да и Паша ми каза веднъж, че аз не съм имала стил. И това малко така ме ограничи. Нали, като ми каза, че не съм имала стил, собствено други ми казаха, че тя е казала на някого. Сега, викам, да не се състезавам, да не правя неща, които са излишни. Нали така в работата, която Паша вършеше, нямаше много желаещи. Там вече се изяви една сестра. За две сестри съм чула само. Едната беше Савка, другата беше Катя Зяпкова. И когато Катя Зяпкова го казва на Паша. Те казват на Паша, че искат да стилизират и когато Паша казва на Учителя, Той на нея е казал това: „То не е лъжица за техните уста". Значи те не са в състояние да се занимават с тая работа. Така е казал. То е вече преценка на Учителя. Според мене Савка не беше в състояние да го направи. Защото тя като говореше непрекъснато немски, то говореше българския език, но не й беше така легнал както на Паша. Брат й на Савка беше по-готов. Той беше така повече литератор и Катя Зяпкова, тя имаше желание така, тя четеше много литература, може би това й даваше право да помисли че иска да работи беседите, но Учителят така отговорил. Пък то има и други вътрешни причини, които Учителят може да не одобри един, или да одобри друг. Да, защото възможностите, които човек носи в себе си. В.К.: Накрая каква излиза, че освен Паша няма друг готов да работи тая работа? Е.А.: Нямаше. На които Учителят предложи не приеха, нали ти казвам на Георги Радев, на Аня Теодорова. Те не приеха. Сега не знам на Борис Николов дали е дал беседа. Нещо чувах, че е дал, ама Борис в никой случай. Пък той и езиково не е подготвен даже. Той сам е казвал пред мен, че граматиката така не го е интересувала. И той много четеше в същото време. Може в литературата да беше вещ, но граматиката, даже когато съм му писала някои неща съм виждала, че доста основни положения не знае. А пък тука трябва да бъде и граматически правилно нали, трябва човек да е подготвен и граматиката на българския език трябва да я знае.
В.К.: А когато някой път на Паша й правят забележки по отношение на работата тя как отговаряше? Недоволна ли беше, дразнеше ли се? Е.А.: Дразнеше се, да, неприятно й беше. Аз помня, когато в Просветният съвет стана това, много тежко го преживя Паша. Много тежко, и ако не беше й се върнали правата, може би щеше да й се отрази повече. Но понеже след това пак веднага като се направи опита с другите желаещи да стилизират, пак оставиха тя да го работи, някак се видя, че тя е за тази работа. Защото получи всички беседи, които те са ги правили и да ги преработи, но тя си ги преработи по нейният маниер вече. В.К.: Сега чух, че Паша нали е имало момент когато остава без зрение, как работеше тя? Привлече ли някой друг като Вас или? Е.А.: Ние работехме вече двете тогава. Тя не можеше да чете. В началото аз й четях и тя казваше как да се поправи всяко изречение по изречение. Впоследствие за удобство решихме аз да го изработя и после аз ще чета изработеното като Катя Грива слуша и където аз съм се отклонила от Словото на Учителя, тя веднага да каже и Паша да сравни това, което аз съм направила и това, което Учителят е казал, нали тези промени, които съм направила и така работехме около една година, две. Имахме цяла годишнина. Изработихме неделни беседи така. Такива Утринни Слова. Но те ни ги взеха, когато обиска направиха и те останаха така вече нали, взеха ги, какво са ги направили не знам. След туй цяло течение беше така изработено. А пък други малко поработихме там докато Паша можеше да работи. После не знам защо прекратихме по едно време. Ами тя заболя. Паша от дете имала слабо зрение и току що завършила университет така нещо почувствала някакво намаление на зрението и отива при д-р Пашев. Пашев беше един от лекарите, които бяха известни и другият лекар беше Гергинов. Те бяха двама видни лекари в София и впоследствие Пашев даже стана професор в университета по очни болести и той на Паша казал, питал я нали тя е учителка по химия: „Вие сте учителка по химия, но за вас най-добре е да не учителствате, но да отидете да работите някаква работа във връзка с природата, в гората, в полето, защото иначе има опасност да ослепеете". И когато се връща вкъщи, тя имаше много добър брат с когото се разбираха хубаво и той вижда, че тя е паднала в една голяма депресия и затова отива предварително при д-р Гергинов и му казва случая както е и казва, че ще му додаде пари, но го моли да й каже, че това не е верно, за да може тя да си възстанови равновесието. Щото на един 22 годишен човек да кажеш, че ще ослепее, това е страшно нещо. Как толкова нетактичен е бил доктора не знам. Даже да е така, не се казва всичко на човека. Ами то съвсем се обезнадеждава. И той наистина те отиват при Гергинов и той й казал, не се безпокойте, може дълго време да гледате. И наистина Паша след това се запознава с Учителя и тя от 1915 год., е била 22 годишна, когато й казва Гергинов това. От 1915 год. е при Учителя. До 1944 год. тя все пак виждаше. Тя загуби едното си око между 1927 и 1928 год., напълно с едното не виждаше. Само с едното око работеше, да. Спомням си на Рила бяхме на Мусала и Паша ми казва: „Еленке, искам да сляза!" „Защо бе Паша?" „Защото не виждам, в мрак съм, много ми е тежко" „После като слезеш долу нали няма да се промени състоянието ти, как ще слезеш сега? С Учителя сме тука Паша, няма нищо". Нещо така каквото можах да й кажа й казах, за да не се поддаде на това състояние и впоследствие ми каза, че е загубила съвсем едното око. И тя работеше само с едното, защото аз я гледах, когато тя пишеше, тя винаги беше така наведена на дясно, с едното око гледаше само. И подвигът на Паша се състои в това, че тя с най-малки възможности на зрение цял живот работи със зрението си. И тя го загуби чак когато си отиде Учителят.
В.К.: Учителят е знаел. Той давал ли е някакви съвети? Е.А.: Виж, Учителят беше й дал някакви правила, но Паша по някакво вътрешно такова чувство не е могла да го изпълни това. Някакво вътрешно противодействие е имала. Изглежда, че това тя е трябвало да направи усилие да го преодолее, защото след това, когато всякога питала Учителя за очите си, Той нищо не й е казал. Е тя не е изпълнила първото, не може да иска друго. Тя даже ми е казвала много пъти затова, че Учителят не отговорил, но аз не знаех, че тя не е изпълнила. Тука даже бяхме се събрали един път и тя пред една цяла група разказа това и каза, че не е могла, имала някакво противодействие. Паша имаше и такива случаи. Някога тя носеше някакво вътрешно противодействие. Тя почва една задача, нали Учителят й даваше задача. Почне една задача, прекрати я. След туй почва втори път, трети път. Когато аз и Савка не сме имали такива противодействия. Аз почвах задачата. Хубаво, лошо, изпълня я. Не прекъсвам задачата. Савка също така, а у нея имаше и при други задачи някакво противодействие вътре в нея, противоречие ли беше, неразбиране ли беше, нищо не знам. Но имаше такова нещо. И затова може би Учителят след това не и е дал друг начин на лечение.
В.К.: Кога тези задачи Учителят ги даваше? Е.А.: Да, Учителят в класовете, които даваше. Нали задачите. Даже когато беше изкачването през нощта. Тя беше учителка когато Учителят даде за през нощта да се качиме в 12 часа горе към Вълчата скала за изгрев, тя я направи като се върна от Русе към Петровден, по-късно. И като се връща отгоре, вече качила се, връща се, отива на чешмата в Драгалевци и иска да пие вода, защото лято, горещ ден нали така, а тя не е носела нищо за пиене и поиска да пие вода, и една жена й дава стомната да пие от нея. Добре, ама тя я пуска и я счупва, пък и не носи никакви пари. Имала трудности докато намери някой познат да даде вещ, за да може да я убеди, че ще й върне стомната, че ще й купи стомна. Та вижте, имаше такива неща при решаването на задачите си все от някакъв род противодействия. Тука беше със стомната. Даже и това ми направи впечатление тогава нали, като ми разказваше, че като се върна отгоре. Щото ние бяхме заедно нали, заедно живеехме. Викам си сега пак някакво противодействие имаше. В.К.: Обаче това е голямо геройство, с едно око. Е.А.: Не, подвиг е брат. Подвиг е. А с едно от 1927 год. до 1945 год., с едно око работи.
