А пък за другите аз да ви кажа много не знаех, но когато си замина Учителя знам, че явиха се наследниците нали, издираха ги нашите приятели, намериха ги и понеже Учителят имаше много пари, които останаха, но те бяха пари на Братството. Но Той имаше пари и от беседите. Парите, които останаха при Учителя там 5-6 милиона ли, седем ли, колко били не зная, те са пари и от десятък, но са и от печатането на беседите. От 1936 год. до края на 1944 год. всички беседи редовно се печатиха, колкото Паша можеше да приготви материал. Така че никога не е останало без да се печати нещо. Та тези пари от задачата с левчето Учителя не ги смяташе свои. Разбирате ли, щом е задача, то е за Господа. И затова Той не ги смята за негови, затова ги е оставил така. И аз доколкото зная Учителят когато е харчил пари е харчил само тези, които на Него Му ги дават. Казват: „Учителю, ама това за Вас са, за Ваши лични нужди!" Разбирате, щото много хора така са Му давали. Учителят понеже е помагал, много хора е лекувал, на много хора е помагал със съвети и представете си има някой нелечима болест. Учителят каже, излекува го той нямали да Му даде нещо? Той нищо не иска. Той сам разказваше един пример. Не знам дали сте срещали в беседите, че един дошъл да го лекува, казал: „Мога да те излекувам, ама ще си дадеш всичкото богатство" Той рекъл: „Не може ли половината?" „Не може" казал. И не дойде казва да го лекувам. Сега, защо Учителят е направил така, Той не че е искал парите му да вземе. Това е за да го освободи от нещо. Но той не е разбрал. Сигурно той щеше да ги спечели два пъти.
Да ви кажа такъв един случай за Райна Калпакчиева. Райна Калпакчиева, баща й заминава за Америка и оставя си малолетни деца - Райна, Недялка и Мариола, трите момичета. Те там си живяли в Търново, но децата познават Учителя и Райна помни, че като заминал баща й оставил в една торбичка златните пари които имал и някакви скъпоценности на Учителя да ги пази. Когато си замина Учителя, сега тя беше ми казала на мене и на Савка, и на други, че знае, че има такова нещо при Учителя, но тя никога не ги беше поискала. И когато си замина, стана въпрос за тях. Даже Савка каза, че тя знае, че били в някаква виолетова кесийка. Може би при чистене или при друг случай, видяла ги. Аз съм шетала при Учителя, но никога не съм бутала от чекмеджетата, да проявявам любопитство, за да има доверие Учителя при мене да не проявя любопитство. Много съм се пазила от това, за да ме пуска. Щото иначе, ако направя нещо нали, което не трябва, ще загуби доверие. Затова, даже и да видя, така гледам да не излезе, че непозволено съм видяла нещо. И като си замина Учителя, казахме на Братския съвет, но там имаше разни мнения, бъркаха се и други хора. Но й върнаха жълтици, злато не й върнаха. Върнаха й един или два пръстена само. Тя казваше, че много повече е това, което е оставено при Учителя. Пък аз й казвам: „Райничка, да знаеш че Учителя ще ти ги върне. Как, не мога да ти кажа, но Учителят ще ти върне парите". Защото аз имам една опитност и нея ще я разкажа след това. И знаете ли, че много скоро още 1955 или 1956 год. мъжът й го пратиха да купи кораби от Холандия и от Швеция за държавата и там беше командировка. Командировъчни и не знам защо дадоха му и 600 000 лв. на това време парите които бяха възнаграждение някакво. С тези пари те си направиха къщичката и място си купиха. И после и аз се смях: „Райничка, видя ли че Учителят ти върна парите?" За мене това беше връщане. След това не го пратиха вече.
Сега с мене случая. Преди заминаването на Учителя, една година ли беше, колко беше, моят баща имаше нужда от 7000 лв. Сега каза ми, че му трябват парите, пък аз нали съм дъщеря, искам да му услужа. Казвам как да направя, че да услужа на баща си. Ами да поискам от Учителя, знам че има пари, знам че ще ми даде. Аз вярвам, но аз не можах сама да отида, срам ме беше и помолих Паша. Тя Му казала, че баща ми има нужда и, че като продаде мястото ще ги върне. Учителят даде парите на Паша и аз ги взех, даже не отидох да Му благодаря. Толкова съм била дивачка. Срам ме беше, разбирате ли. И не Му казах, „Благодаря Учителю, че услужихте на баща ми". Сега се упреквам. В.К.: За какво му трябваха тези пари на баща ти? Е.А.: Не зная, може би имаше нещо да плаща. Сега нали баща ми е, желая да му услужа. Аз казах: „Тате само едно нещо, щом продадеш мястото, ще ми дадеш седемте хиляди да ги дам". Имаше едно място, което щеше да го продава. И продаде го, и ми даде седемте хиляди лева. Но тогава Учителят не беше добре. То беше през последните дни на Учителя. И аз от деликатност казвам, хайде, като Му мине ще Му ги занеса. Но случи се така, че Учителят си замина и аз не Му предадох парите. Аз казвам, че ще ги върна на Братския съвет. И Паша и Савка ми казват: „Еленке, Учителят нямаше да приеме парите ти". „Вижте, може. Ама Учителят, Той има право. Аз нямам право да не ги върна". И така като мислех аз ги занесох на брат Стоименов и му казах случката както сега я разказвам. Абе брат, не мина много време, идва Недялчо Попов и ми казва: „Еленке, може ли да препишеш тази таблица, ще ти платим казва труда! Хем хубаво казва ще го платим". То беше към 30 страници ли, такова нещо. Ама беше все такива числа като статистика, начертано, трябваше много да се внимава. И аз го написах мисля за три дни и те ми платиха 10 000 лв. ми дадоха за това. И аз казах, да седемте хиляди ми върна Учителя и трите хиляди за труда. Щото най-много тогава получаваха 1000 лв. надница големите чиновници. А аз предадох парите на брат Тодорчо. И понеже ги предадох и не мина много време, Неделчо ми казваше след това: „Еленке, опитвах се още няколко пъти да ти донеса нещо да препишеш, ама не се нареди". Сега щом не се нареди, това не е случайно. На мене ми върнаха парите. За мене поне така беше.
