В.К.: Сега искам да питам по-нататък. Понеже Вие споменахте за
последните дни. Сега станаха бомбардировките на 10 януари 1944 год. и тогава
вече решихте. Е.А.: На 10 януари 1944 год. беше голямата бомбардировка. Две,
една сутринта, една през нощта и Учителят каза да се разотидат приятелите,
защото много пакости имаше. Електричеството развалено, цяла София беше
дезорганизирана, въобще и никъде нищо нямаше. Наплашиха се хората и
всички вече бягаха. И тогава Учителят със Славчо Печеников, който имаше
една кола, такава, на старо беше я взел, но както и да е, една кола и тя го
заведе в Мърчаево. В Мърчаево имаше Братство при Темелко. Брат Темелко
мисля че беше Му предложил, ако иска да бъде евакуиран, той Му дава къщата
си. И да Ви кажа брат и Темелко излезе голям човек. Темелко наистина даде
къщата. Той се прибра в една стая с жена си и снаха му беше там, и на Учителя
даде една стая, по-малка така, но на Него я даде другата стая и абсолютно
остави господар да е Учителя. Той не беше господар на къщата си вече. Той
нищо, само едно нещо беше направил. Понеже нали стояха някои от сестрите
пред вратата на Учителя, знаеш това. И той като гледал че стоят така пред
вратата, намерил че все пак не е удобно да ти стоят на вратата толкоз хора
така, та им казал: „ Абе защо казва стоите тука? Той Учителя пак ще дойде".
Нещичко такова им е казал. Сега те се оплакали на Учителя. Учителят се затвори
в стаята и няколко дни не излезе от нея. Той като чул това, взима жена си,
децата си, всичките и отива при Учителя и иска извинение.
В.К.: Мен ми разказаха, че Учителят се затворил три дена не излизал. Значи, отива и иска
извинение от Учителя. Е.А.: Той като разбрал Темелко, отишъл и искал
извинение и оттогава оставя всички съвсем свободно. И да Ви кажа, и там
имаше неща, и други, които не са за казване. Но всеки от братята правеше
каквото може. В.К.: Събраха се много хора. Е.А.: Ах, не бяхме много хора.
В.К.: И ти беше там? Е.А.: Брат Боев, брат Боев спеше на земята. Аз не можех
да спя на земята. Само една нощ лежах, но не спях. Спах на слама. Спах в
плевня, ама не можех, много твърдо, не мога да спя. В.К.: Колко време
изкарахте в Мърчаево? фактически от 10 януари ли заминахте? Е.А.: Виж какво,
аз отидох пролета. В.К.: Това беше коя година? Е.А.: Ние 1944 год. избягахме
от София и останах на село, защото Учителят държа беседа, на която аз не
отидох. Не отидох защото не знаех, че ще държи Учителят беседа и като
разбрал, че държи беседа вече аз отидох за да работя, нали, да пиша, да
изпълнявам дългът си, който съм обещала на Учителя. В.К.: От стенографките
ти беше, още Савка? Е.А.: Савка, Паша не беше през бомбардировките в
Мърчаево. Не беше. Знаеш какво й казал Учителя на нея: „Недей, такава
цигания е тука, недей идва". Така й е казал. Казвам ти думите, които изрекъл.
В.К.: И там са събрани много хора на едно място. Е.А.: Много хора, виж, много
без усет хора. Без така деликатност в отношенията. В.К.: Всеки си прави
каквото си иска. Е.А.: Ами всеки правеше каквото иска, да. В.К.: Така, как
беше живота там? Какъв беше плана, изобщо как протичаше един ден? Е.А.:
Един ден, вижте, сутрин всеки идваше от своята квартира, където живееше,
там си правеше молитва, не сме се събирали общо на молитва. Не сме се
събирали и гимнастика да правим. Щото неудобства, няма къде, така е и през
деня. Сутрин аз не ходех на закуска. Учителят ни каза на нас да отиваме за
обед. И аз отивах на обед, но понеже, там нещо тези, които водеха кухнята
направиха нещо с което аз не бях съгласна, и тогава не отидох един ден. И
Учителят на другия ден ми каза: „Еленке, имаш отсъствие!" Аз разбрах, че Той
иска да ходим и оттогава вече редовно ходех. Защото, аз не ходех, понеже
там не знам защо, хайде да не го казвам това, хайде, по-хубаво е да не го
казвам. В.К.: Не, то понеже са събрани много хора на едно място,
несъвместимост на характери и т.н. Знам че Учителят е провеждал там
екскурзии. На екскурзии сте ходили. Е.А.: На екскурзии, да, ходихме на
екскурзия, когато беше през август 1944 год. Бяхме тогава на тази хижа,
другата, Витошката, как й беше името, сега не ми идва името. В.К.: „Еделвайс".
Е.А.: И там спахме даже. В една голяма спалня спахме всичките и Учителя спа.
Всички спахме. От София бяха дошли една група и от Мърчаево, които бяхме.
Бяхме към 100 души. Така, голяма група е това. Нали 100 души. Вечерта пяхме,
свириха песни, много така празнично го изкарахме деня. На другия ден Учителят
държа беседа. Станахме рано, всичките отидохме на изгрев, посрещнахме
слънцето и после Учителят държа беседа. Веднага след молитвата. В.К.: Там,
спомням си в Мърчаево, в двора на Темелко сте открили някакво изворче.
„Изворът на доброто".
Е.А.: А, едно много малко изворче, така едва цицирикаше.
И там имаше няколко души, които се занимаваха с него по цял ден. В.К.: Ясно.
Сега живота продължи в Мърчаево докога? До есента? Е.А.: Докато вече се
разбра, че няма да има бомбардировки. Много хора си отидоха. Учителят се
върна на 19 октомври от Мърчаево. В.К.: Преди това разказваше Жекова един
случай, че Учителят бил излезнал така веднъж разчорлен, така и доста суров,
застанал на терасата и казал: „Ние казва, решихме да пуснем комунистите в
България". Знаеш ли това изказване? Е.А.: Може да е казал. Може да е казал
брат, но не съм чула. В.К.: Ясно, да. Е.А.: Не съм чула. Което не съм чула не
искам да говоря, нали. В.К.: Значи на 19 октомври се върна вече Учителят.
Е.А.: Помня, датата помня. На 22 октомври 1944 год. даже беседа имаше. Значи
един-два дни преди това се е върнал. В.К.: Как протече по-нататък живота на
Учителя?
Е.А.: Всички забелязвахме че нещо става с Учителя. Например
Учителят така малко се посви, като ходеше. Малко така се попрегърби. Ех, то
беше хладно вече, ходеше завит с пелерина. А пък те после да Ви кажа почнаха
да говорят, че Учителят излизал по жилетка. Ако е излизал по жилетка, то е
било необходимо да излезе. Сигурно нещо му е било, да излезе по жилетка.
Учителят не правеше волности, но понеже ние не разбирахме поведението на
Учителя и оттам някои тълкувания имаше, така и неправилни разбира се. В.К.:
Да, това не мога да си представя, че Учителят ще го прави, не, не... И по-
нататък? Е.А.: Ами по-нататък. В.К.: Последните лекции Той кога държа? Е.А.:
Ами последните лекции държа седем дена преди да си отиде. Чакай, сряда
държа беседата, другата сряда Той вече беше си отишъл. В.К.: Другата сряда?
Е.А.: Да, В.К.: Той на 27.XII.1944 год., значи другата сряда. Е.А.: Да, другата
сряда си отиде. Но имам един много хубав спомен. Ще го разкажа защото
много ми е хубав.
Ние Младежкият клас бяхме на беседа. Учителят е в стаята
си. Не бяха дошли всички нали, защото знаеха че не е добре и Той... А, Той е
искал да дойде на беседа, но Тодор Стоименов Го е запрял. Казал: „Учителю,
Вие не сте добре, останете тука!" И Той останал. И когато ние излизаме от
клас вече, нали прочетохме беседата и излизаме вънка за гимнастиките. То
беше вече зима. Учителят запалил лампите, двете лампи, предната стая
външната имаше две външни лампи, които осветяваха двора. И Той запалил ги
е тях. А Той се облегнал на вратата, вътрешната врата на антрето и открай
докрай като почнахме да излизаме, един по един така ни гледаше, да. Да ти
кажа, това нещо, сега аз се сетих и вдигнах ръка и Го поздравих. Той ми
отговори. И това. Значи Той, Той е искал да дойде на беседата, Той идваше на
беседите. Даже макар, че някога така по-бавно говореше и това, но идваше.
Той идва редовно до края, докато беше на крака. Пък Той, вижте, понеделника
беше на крак, вторника вече беше по-слаб. В.К.: Значи последната беседа беше
в сряда? Е.А.: В сряда-20.XII.1944 год. В.К.: И след това Учителят се затвори в
стаята си, вие продължавахте да си четете лекции, четяхте беседи. Е.А.: Ами
не се затвори, отиде си. В.К.: Да. Е.А.: Той тогава си отиде. След това си отиде.
В.К.: Да. Е.А.: Учителят не остана да не ни дава беседи. Да, държеше. В.К.:
Сега, това беше в сряда, четвъртък, петък, събота, нататък как се развиха
нещата? Е.А.: Ами продължихме да се събираме. Младежкият клас си се
събираше отделно. Общият клас отделно, неделя сутрин пак, както -
продължихме си работата. Ние продължихме работата си доста дълго време и
след това. Нас ни засегнаха когато почнаха да правят преобразованието от
новата комунистическа власт. Докато нямаше преобразование ние напълно
си карахме живота, нормално. Пеехме си, класовете работеха. В.К.: Сега в
понеделник, Той до понеделник - 25.XII.1944 год. е бил на крака? Е.А.: Да. В.К.:
После? Е.А.: Вторника -26.XII.1944 год. беше вече на легло. Почти в безсъзнание.
В.К.: Чух, че сте викали лекари. Е.А.: Почти в безсъзнание. Ех, доведоха един
лекар, помня. Той Го погледна само и даже нищо не направи. В.К.: Ясно, Е.А.:
Да. А пък вечерта Му направиха инжекция. И пак брат Ради, много симпатично
го направи. Като казаха, че ще правят инжекция на Учителя, той вика: „Учителят
беше против инжекциите!" Точно този израз употреби. Ама така го направи
със сила и с протест. Този брат Борис го хвана така за раменцата и го изведе
вънка. Е, те мислеха, че може да направят нещо с инжекции, да. В.К.: Значи
това е вторник? Е.А.: Е, сряда вече сутринта в шест без четвърт Учителят
издъхна. В.К.: В шест без четвърт сутринта, сряда, на 27.XII.1944 год. Така.
Кои присъствуваха тогава? Е.А.: Къде? В.К.: Когато Той си заминаваше? Е.А.:
Е, ние бяхме групата, която бяхме през нощта. В.К.: Вие дежуряхте тогава?
Е.А.: Как? В.К.: Били сте дежурни? Е.А.: По свобода. Беше д-р Кьорчева, беше
другата лекарка д-р Борова, тази сестра една наша това, след това кой беше,
Тошко Симеонов беше. И той тогава беше. В.К.: Как решихте точно там да
бъде погребан, на това място? Е.А.: А, за това място, чак разрешението дойде
от Георги Димитров. Понеже Учителят е живял с Георги Димитров. То е една
къща разделена наполовина. То сега става въпрос нали за погребение вече. И
брат Жеков написва едно писмо на Георги Димитров. Георги Димитров получава
писмото и отговаря веднага, че може да се погребе на Изгрева. В.К.: Сега аз
съм чувал, че са изпращали телеграма. Е.А.: Е телеграма де, да, да, телеграма.
Не писмо, то е като, то е грешка на езика, това което казах, телеграма. Но
знаете ли какво нещо ми казаха, което така едно съвпадение. Едно съдействие
имало, за да се създаде това. Защото тогава не работела връзката между София
и Москва и когато пращат телеграмата отива получават я. Когато Георги
Димитров връща отговора пак получават отговора. Даже самият пощальон
който е работел, това му е направило впечатление, че в случаите само когато
трябвало да ни съобщят резултата само тогава е имало възможност да правят
контакт.
В.К.: Сега, те са живеели в една и съща къща близнак. Какви им са
били отношенията, взаимоотношенията там? Е.А.: Между тях? В.К.: Да, да.
Е.А.: Добри са били. Приятелски. Георги Димитров даже е спасяван от Учителя.
Знаете ли? Тавана горе им беше общ. Да. И аз знаете ли как го разбрах че е
общ? Когато значи ни взеха всичко и взеха ни и имота го отчуждиха
включително и къщата гдето живя Учителя, то аз търсех едни беседи от пролетта
до есента. Едно течение на неделни беседи. И казвам: „Паша бе, къде са тези
беседи бе? Няма ги беседите". И тя не знае и аз не знам. И когато решават
вече те да се съберат взели всичкия багаж от тавана на ул. „Опълченска" 66,
който е и на Учителя. И взели и тези беседи които били на тавана. Аз не съм
знаела че са на тавана, за да ги вземеме. А пък те, там където ги занесли,
дъщерята на една наша сестра е работила там и тя като видяла беседите ни ги
донесе. В.К.: Значи те се върнаха? Е.А.: Вижте сега, когато си е Божие Дело,
Божие Дело си е. Да. В.К.: Разказвали са ми, че в този таван веднъж, когато
имало блокада, искали са да хванат сестрата на Георги Димитров, са я превели
през този таван. Е.А.: Не е през този таван, впрочем, не знам. В.К.: Те са я
облекли като сестра. Е.А.: Тя се облякла. Тя се облече с дрехите на Василка.
В.К.: Да. Е.А.: И дойде една такава, един файтон, тогава нямаше леки коли,
един файтон и Василка и тя излизат и се качват на файтона и си отиват. Никой
не подозира, че това е сестрата на Георги Димитров. Никой. И Василка я
завежда до където тя имало къде да се скрие и така беше, това е. А не така.
В.К.: През тавана. Е.А.: Не през тавана. През тавана може Георги Димитров да
е минавал, през тавана тя не е могла да се катери. То знаеш ли какво беше
там? Една стълбичка такава, няма къде да стъпиш, спомням си можеше само
мъж да се качи. В.К.: Така. Значи това е за ул. „Опълченка" 66. Е.А.: Да. Е, на
„Опълченска" това беше. Е, пък и там имаше много живот. И там. Но като бяхме
на ул. „Опълченска" 66, ами ние в такъв студ сме стояли навънка на беседа.
В.К.: Коя година на „Опълченска" беше? До коя година ходехте там? След като
се направи Изгрева вече, не ходехте? Е.А.: Вижте, не ходехме защото имахме
салон. Да. Ние не ходихме защото салонът наехме един салон на „Турнферайн"
и две години бяхме в него. И там всичките беседи ставаха. Той беше един
гимнастически салон на едно немско дружество, което се казваше
„Турнферайн". Аз не знам какво значи, нали? Който знае немски, сигурно ще
знае какво значи. И ние ходехме там, те си имаха на дъното на салона
гимнастически уреди и ние си чистехме тази част предната и там Учителя
идваше, говореше.
