Е.А.: Накрая на живота й се сприятелих със сестра Маркова. Анриета Маркова е белгийка от Брюксел. Там отива някакъв наш българин на име Марков, срещнал се с Анриета, харесали са се и се оженили. Довежда я в София през 1902 год. или през 1903 год., коя е датата точно не знам. А тя ми разказваше: „Еленке, като слизахме от влака, като се качихме на файтона и тръгнахме, очите ми не могат да проумеят какво виждат". Като минават по „Мария Луиза", като гледат тези малки къщички, това градче провинциално. „Аз мислех че в село ме води". Щото тя от Брюксел идва. Там е следвала музика, пеене и баща й дал солидно образование, и френски език е научила хубаво. Като идва тука той, мъжът й се пропива и казва: „Той ме остави". Не зная разделили ли се, той я оставил с две деца и с дългове до гушата. „Аз казва почнах с пиано". Но тогава хората не са имали този скъп инструмент и не могат да плащат уроци. „Видях, че не върви пианото и започнах с френски език". И тя отвори курсове в София и от нашето поколение, който знае френски е следвал нейните курсове. В гимназията ние учехме три пъти в седмицата френски. Пет години го учихме и излизахме без да кажем едно изречение на френски език. В нейните курсове учеха три пъти в седмицата, за същото време излизаха и говореха френски. Знаеше, метод имаше и умееше. Та сестра Маркова от преумората, щото много години е работила, заболя нещо от тумор на мозъка. По необходимост трябваше да престане да работи и дойде на Изгрева и за лечение Учителят й е дал да си вземе стомничка и да ходи на изворчето на Диана Бад за вода. И тя си направи една барачка и там остана на Изгрева доста време. Значи от първите години от 1925-1926 год. вече тя си бе направила къщичката, купила си едно местенце от 200 м. и си имаше къщичка. Тогава тя ли е пожелала, Учителят ли е предложил, друг някой ли й е казал, предлагат й да превежда Словото на Учителя, щото тя знае хубаво френски, преподавала е. И тя преведе, всичко което имаме на френски е от нея преведено и отпечатано. Всичко, което е на френски език, тя го преведе, беседи и др.
Например най-първо преведе „Учителят говори", това статии, които се пишеха в „Житно зърно". В единия брой са на български, в другия брой ги превежда на френски. Тя ги превеждаше тях. После вече и другите преводи, които направи, всичкото е нейн труд. После в 1936-1937 год., аз отидох да живея близо до нея и аз пожелах тя да ме учи френски език. Тя каза: „Не не мога никого да взимам". „Вижте, й казвам сестра Маркова, времето което ще употребите да си измиете стаята, да си почистите, ще го дадете на мене. Аз ще го свърша това, времето ми го дайте". „Така може". И така аз с нея се поотпуснах да говоря език. Тя ме коригираше. И ми обясняваше, аз можех да я питам. Така с нея се сприятелихме и тя много преводи правеше, и ми казваше: „Аз мислех, че българският език е прост, беден език. Но сега, когато превеждам от български на френски, аз виждам, че той е богат език, че не е никак беден". Тя беше много преданна, верна към Учителя, така с едно хубаво чувство и Учителят имаше пък една много хубава обхода към нея.
Аз се радвам, че имаме една поучителна история на Изгрева. Имаше една, на Граблашева сестра й, образува една школа на Изгрева и тя влезе в нея - Маркова. Сега как се е увлякла не мога да знам. И други сетри, доста сестри влезнаха в нея. Сестра й на Граблашева била медиум и духовете й говорели и тя решила че вече може да прави школа. Сега как е станало и поканването на приятелите, които влизат в тая група не ми е ясно. Но знам, че влязоха бати Ради, Ангел Вълков и Тодора, Маркова, Милева, другите не ги знам. За тях знам положително. Защото за Милева знам, Учителят й казал в последствие: „Много пъти съм те спасявал и сега искам да те спася, щото в тези школи духовете обират вътрешното богатство у хората. Затова са те". Така заболя сестра Маркова след това. Даже не можа да се оправи след това тя. Сестра Милева заболя, но се оправи. Брат Ради, Учителят му е казвал понякога, но той се чуди, защо да не ходи, когато Учителят там чрез медиума ги вика и им казва туй-онуй, нали какво да правят. Едва когато идва времето вече за целуването на ръка, то всичко се разяснило. В.К.: Точно какво казвате, какъв е случаят? Е.А.: Всички, цялата група отиват при Учителя, искат да Му целуват ръка. Те искат да Му целуват ръка, Той не си дава ръката. „Е, защо, казват, Учителю не си давате ръката да я целунем?" Един от тях, брат Ради мисля че е питал: „Защо не давате, нали казахте да дойдем и да Ви целунем ръката?" „Кога съм ви казвал?" „Ами ето, сестрата каза" „А-а-а, кой учител й е казал това не знам! Но аз не съм ви казал". И тогава вече те разбират, че не е Учителят, който говори чрез нея, а е друг дух, други същества са. И така по тоя начин се разтури тая група.
