В.К.: Да се върнем при започването на войната, някъде през януари -
10.1.1944 год., когато е бомбардирана София и Учителят решава да отидат в
Мърчаево. Нещо да ми кажете за последните събития? Е.А.: Вижте, тази година
-1943, лятото Учителят никъде не излезе, защото имаше партизани из планините
и беше опасно. Ние не лагерувахме. След 1939 год. откакто почнаха да излизат
в горите партизаните, ние не ходехме на Рила, никъде. На екскурзии само
ходехме за един-два дни. Защото ние носехме много продукти и ако дойдат
ние не може да не дадем, нали, и по тази начин, понеже ний на който дойдеше
- давахме. Така че ние не можехме да ги знаем дали са партизани. Дойдат като
туристи, ще им дадем, ние на никой турист не сме отказвали. И понеже беше
така, а Учителят знаеше какво може да стане, затуй не сме ходили. И Той
почна през 1943 год. есента, 40 дена ходи редовно на Витоша. Почна до бивака,
ходи десетина дни, после почна на поляната над гората, над Симеоново. Всеки
ден излизаше. От Изгрева ходеше там. Сега защо го прави това? Не зная.
Най-напред ходеха само една група, Той ли ги беше поканил, как е станало не
зная и другите не смееха да ходят. Някои, които се осмеляваха отиваха и те.
Аз лично така, не знам дали искаше и други хора да ходиме, затова не ходехме.
Но после Учителят беше казал на брат Боев и на Борис, да ни кажат на Паша и
на мене, да ходиме. Ако искаме да ходиме, да дойдем. И аз когато на другия
ден отидох на екскурзията, ми направи това впечатление, че ми каза: „Добре
направи, че дойде". В какво седеше доброто не ми е ясно и сега. Но, значи
трябвало да ходим. „Добре направи, че дойде". Щото веднага на другия ден аз
отидох. И после когато имах възможност почти винаги ходех, докато ходеше.
Той отиваше там и там имахме изненади, забелязах тогава, бяха
бомбардировки и един път бяхме там над гората и летяха самолети над нас,
над гората. И бяхме в гората, нали така и по поляната излизахме. Но Учителят
беше видимо неспокоен. И на Изгрева като бяхме, пак при бомбардировките,
и на поляната е излизал, но пак имаше така едно неспокойствие у Него. Той е
казал, че ужасът, който всички хора изпитват и страхът го чувства, и това идва
у Него. И друго още беше казал: „Те не търсят друго, мене търсят". В.К.: Казаха
ми, че са сипали бомби там срещу бивака. Е.А.: Не, те горе са търсили
водопровода. Нали от лява страна има една станция водопроводна. Аз мисля
че за там падаха бомби. Там гонеха мястото именно, хвърляха бомби като
бяхме горе, но то беше заради водопровода, за да развалят софийския
водопровод. Щото той е рилския водопровод. Поне аз така си обясних, може
да е било и друго, аз не знаех. През 1943 год. Учителят редовно държеше
беседите, говореше. На 10.1.1944 год. през нощта беше едната голямата
бомбардировка, през деня в 10 часа, беше другата и около нас, до Изгрева
много бомби си хвърлиха. Цялата гора беше осеяна с бомби. После като
минавах из гората, ама видях толкова изровени места, имаше много и даже
имаше една бомба от два тона, която беше паднала много близко до нас, но
паднала на меко място и не експлодирала. Ако беше експлодирала може би и
моята барачка, която беше до гората и на другите, да пострадат. Там нашият
дом дето беше „Парахода" и салона, щото много близко беше до това. Най-
малкото прозорците да се счупят или нещо можеше да пострада. Но тя не
беше експлодирала. И когато в София вече на 10 януари беше бомбардировката,
Той каза: „Кой където може, нека отиде в провинцията, по селата, кой където
има условия". Сега ние в началото не знаехме къде ще ходи Учителят, после
разбрахме на другия ден, че Учителя ще ходи в Мърчаево. Добре, ама как ще
отидеш така. Той ще ходи, да отидеш с Него, малко неудобно беше нали, ако
не те поканват, щото това да не е нахално. Но после когато отидохме казал:
„Що толкова късно дойде?" На мене ми каза. В.К.: Вие кога отидохте там?
Е.А.: Аз отидох в едно друго село при една сестра учителка. Един път отидох
при Учителя, през януари ли беше, или през февруари и казвам: „Учителю, мога
ли да дойда на 22 март?" „Елате!" каза. Добре ама там като бяхме, Невена
беше там учителка и тя получи писмо от Лулчев и той каза да не идваме за 22
март. Аз много съжалявам че послушах, щото Учителят тогава е държал беседа.
И като чух, че е държал беседа, аз казах: „Категорично отивам в Мърчаево".
Взех си малко багаж и отидох в Мърчаево и си потърсих квартира и там останах.
Защото аз в 1940 год. бях поела да дешифрирам всички лекции и бях обещала.
И затова казвам, моето место е тука щом Учителят държи беседи, ще отида
там и през април 1944 год. отидох. Той ми каза: „Защо си закъсняла?" От април
нататък през цялото време стоях и когато тръгнах да слизам в София вече,
беше 9 септември 1944 год., беше към края на септември. Ние постояхме доста
в Мърчаево, щото Учителят не беше още тръгнал и тогава ми каза някои работи.
И аз тогава казах на Учителя неща, които никога до сега не бях Му казала. И
казвам: „Учителю, неудобно е когато Вие не сте казали, когато отивате с малка
група, друг да дойде така. Защото аз не знаех, Вие ли сте ги поканили само
тях, те ли са се избирали и как да дойде човек така? Мислите ли, че когато
отивахте на Мусала, аз нямаше да дойда на екскурзията с Вас, ами от тези
съображения не съм идвала". И Той ми каза нещо: „Аз на другите казвам, а те
не казват, не съобщават. И те искат за себе си само да задържат, като някой
търговец, който иска сам да печели". В такъв смисъл е. И тогава разбрах, че
това е независимото щото Той въобще в тези неща не се месеше и грешката е
моя, че не съм питала. Аз трябваше да кажа: „Учителю, чух че ще отивате,
мога ли да дойде?" Колко просто, нали? Но моя е грешката. Отчитам си я сега,
казвам, никой не е виновен, трябваше да намеря път и начин, щото да му кажа,
че искам да отида. Пък като ми кажат че не може, няма да отида. Много мъчно
беше с квартирата в Мърчаево, аз много се мъчих. Живях в плевня, живях в
обор, намерих квартира, но после ми я взеха. Намерих друга, пък много мръсна
беше женицата, въшки ни полазиха. Но всеки случай поживях там, при каквито
невъобразими условия живях. Щото Учителят държа беседи на всички празници,
на Великден държа беседа, на друг 4-5 беседи държа в Мърчаево. Те са печатани
в „Заветът на любовта". В.К.: Изобщо какво ще ни кажете за ония времена за
живота в Мърчаево? Е.А.: Много бяха лоши условията и за Учителя, много бяха
лоши. Малка стая, много хора събрани, дисхармония имаше, да дисхармония
имаше между тях, а това за Учителя разбира се трябваше да го търпи. Например
нещо което аз не казах на Учителя, само защото не ми беше удобно да Му
казвам. Веднъж ми казва сестра Йорданка, че доктор Жеков купувал хляба,
брашното, те там месеха хляба. Аз викам: „А-а, щом е така, аз не ща да ходя
на стол щом доктора ни храни. Щото отде накъде, аз от Учителя приемам, ама
от доктора?" И питам брат Боев: „Брат Боев, как стои въпроса с хляба?" Той
каза: „Учителят дава парите, доктора го купува". Аз рабрах, че тя неточно
предава. И си останах. И един път като почнаха да разливат храната, сипнаха
ни само по една голяма супена лъжица. Да Ви кажа, може би по-ящна съм
била, мен не ми стигаше. Само с тая супена лъжица с която ми сипваха храната
и хляба, хляб имаше изобилно, не можех да се нахраня. На мен не ми стигаше
и казах на Йорданка: „Йорданке бе, защо само по една лъжица сипваш?"
„Учителят каза така. Ако искаш да ти сипвам повече". „Не, казвам както сипваш
на всички. Само на мене специално не искам". Но тя не сипваше повече и аз за
да не излезе че се оплаквам, и затуй, и затова вкъщи сготвих си, хапна си и
казвам: „Отивам на символ-обед". Това е недостатък, като щете го вземете,
но нали Ви казах как го преживях. В.К.: И аз като съм бил на общи обеди съм
бил гладен, оставал съм гладен. Не ми е удобно да искам допълнително храна.
Е.А.: Не, ако даваха аз щях да кажа, сипи ми! Но не даваха повече. На другите
като не дават и аз естествено, и аз не мога да искам. И един път не отидох. Три
дни не отидох на обед. И отивам след обеда на третия ден, Учителят ме среща
и каза: „Еленка, имаш отсъствие!" Аз повече не отсъствувах. Разбрах, че
Учителят желае да отиваме да се храним там и никога не отсъствах повече.
Нали, ще отида, колкото ми сипат или ще се нахраня предварително, или след
това ще си доям вкъщи, но не беше хармонично. Хората, които бяха край Него
не бяха на високо ниво. Не искам никого да оскърбявам, но намирам, така
бяха по-простички хорица. Един Ангел с Тодора беше там, няколко други души,
макар и д-р Жеков и Йорданка, все пак. В.К.: А как реагираха домакините там?
Толкова хора? Е.А.: Темелко идеално се държа брат. Той си отстъпи къщата и
не беше господар. Други бяха господарите през всичкото това време. Даже
един път аз го поздравих затова. Още там бях и казах: „Брат Темелко, радвам
се, че така хубаво си държите изпита". Защото той никаква забележка никому
не направи, нито позволи на жена си, нито на дъщерите си. Никой от тях не се
намеси в братския живот. Всичко търпяха. Виждаха, имаше така нередни някои
неща. Занесат него на Учителя, а другите го заключат. Кога го дали, кога не го
дали, разбираш ли? Е, тези неща, те ги виждат, те са домакини и изтърпяха
всичко. Той изтърпя, защото той ни я даде. В това отношение брат Темелко за
всички ни беше един много добър пример, много. Аферим на него, че можа да
издържи това. Ние ходехме само на обед там, времето беше хубаво, така че
повечето се хранехме навън. Оттам правехме и екскурзии до Острица горе.
На хижа „Еделвайс" ходихме само на Богородица. Тогава от София дойдоха и
ние които бяхме от Мърчаево. На „Еделвайс" спахме сто души от братството.
Спомням си и картинки. В една голяма стая спахме всички и Учителя спа в нея
стая. Много легла имаше, голяма стая беше. Другите спаха в други стаи, където
имаше вече места. Вечерта имаше радио, изслушахме радиото, защото там
имаха електричество нали. Мърчаево и те имаха радио, защото слушаха
новините помня. Защото аз бях там дето нямаше електричество. В плевнята с
Неда като живяхме, нямаше електричество. В плевнята на Симо живях през
летните месеци, докато окосиха сеното и трябваше да го турят в плевнята.
Тогава търсих и отидох при една друга, дето й викаха македонка. И аз съм
македонка, ама отидох при нея, една Вера беше, мръсничка малко беше. И
въшки за да имаме! Полазиха ни въшки. Там вижте какво, никой не беше при
добри условия и бяхме много ограничени. Войната бе, много беше напрегнато.
