В.К.: Искам да Ви питам как се организираха тези екскурзии, при които
отивахте на Витоша? Те, кои дни ставаха обикновено? И отначало до къде сте
ходили? Е.А.: Екскурзиите, които сме правили на Витоша съм присъствала през
1920 год. Първата екскурзия на която съм присъствала с Учителя, това беше
през 1920 год. на Димитровден. Тогава Димитровден беше както сегашната
дата, а не новата дата, значи е било на 8 ноември. Есента беше хубава, нямаше
сняг и казаха че ще има екскурзия. И понеже всички живеехме в града, нали е
1920 год., така къде ще се събереме, при Кръста на Лозенец. Знаете квартал
Лозенец, сега където е Гимназията, тогава беше празно място, имаше един
кладенец. Така с дърво, както едно време се вадеше вода. Казаха, при
кладенеца се събираме, защото там имаше широко място, където могат да се
съберат и сто души. И значи отидохме там, събрахме се и тръгнахме по
Драгалевското шосе и стигнахме докъм гробищата, те и тогава си бяха там в
Драгалевци и ние свихме по шосето, както впоследствие вървяхме, но
тръгнахме надясно, така през полето направо през нивите, защото всичко е
вече прибрано и отидохме горе, както се казва на Паша-бунар, дето е най-
студената вода Киш-киш, дето има хижа, малка сега. Аз оттогава не съм отивала
никога повече. Тогава бе за пръв път. Там имаше само изворче и там накладохме
огън, като чайниците се носеха, пихме чай, както винаги на нашите екскурзии.
Щото Учителят не пиеше студена вода и нас не ни съветваше, особено когато
се движим, след като сме ходили, да пием студена вода. И така прекарахме.
Това беше първата екскурзия. Аз стоях все така настрана, не смеех да се
приближа при Учителя, защото току що бях почнала да слушам. Нямаше година.
Бях започнала да ходя на беседите. Обикновено Учителят като седне някъде,
на камък или на дърво, вече според условията и почне да говори, всички могат
да насядат и да слушат. Нямаше ограничение. Сега, които имат работа нещо
си се движат, правят си каквото искат, както е на тях удобно. Но обикновено
се събираха, винаги имаше около Него да слушат и да питат. По беше удобно,
защото всеки можеше да запита. И тези, които нямаха друг контакт с Учителя,
на екскурзиите имаха възможност да говорят с Него.
В началото това беше. Впоследствие когато почнахме вече да ходим на
Бивака. Собствено на Бивака, ние ходехме през 1922 год., а през 1921 год. пак
ходехме с Учителя на екскурзия, през Драгалевци минавахме, отгоре излизахме
направо, не отивахме към манастира ами направо по една долчинка, по един
стръмен път, даже го кръстихме „Вади душа". В.К.: Значи това е „Вади душа"?
Е.А.: Стръмничко, да, там. Там се вижда една пътека, че има една малка полянка
и после една много права пътека нагоре по височината до поляните, където е
сега под бай Кръстю, където минава лифта. По тия места беше. Ходихме там с
Учителя една година 1921 год. няколко пъти и тогава вече ходихме с чайниците,
казвали ли са Ви това? С тези чайници-самовари? В.К.: He. Е.А.: За да имаме
вода по пътя, много далече ни се виждаше да отидем чак на Витоша и без
почивка, защото нямаше тогава превозни средства, всички пеш вървяхме.
Направиха, мисля че три самовара бяха, така извити от едната страна, обли, в
средата с една дупчица, слагат се въглени дървени въглища, има решетка долу
и се запалва вътре огъня и го карат и той завира. На гърба го носят, отзад има
едно кранче от което си наливахме вода. И когато пристигахме над Драгалевци,
под манастира имаше полянки, където сега е лифта. И малко по-горе от лифта
така по пътеката която тръгва, тя е малка полянка и там сядахме, и там правехме
закуска. Да видите, ние какви пътища сме правили впоследствие. Но Учителят
беше внимателен докато свикнем с този път. И така седнахме и всеки си вземе
по една чашка чай, закусиме, след това тръгваме нагоре и така се качваме до
височината и не ходехме горе. В 1922 год. там нямаше хубава вода. Имаше
едно изворче което много слабо течеше струйки вода. И изглежда Учителят
предпочиташе, и после Той искаше място изложено на юг, както е бивака ни.
Тая полянка, щото този склон е северен на Витоша, но нашата поляна е
изложена на юг. Ний отидохме пеш до поляната там от самото място
прекосихме цялата местност, то много места имаше. Горе, дето има сега там
чешма направена, горе на самата поляна срещу нашия изгрев имаше един
силен извор, доста силен. И там Учителя не се спря на него, отидохме дето е
бивака и Той хареса тази поляна и там имаше чешмичка. Това беше 1922 год.
И Той каза: „Тука имате вода и извор, много е хубаво", и там вече се
установихме. И там редовно ходехме и оттам вече сме отивали, ходили сме и
на този извор, който беше горе, там имаше повече място, правили сме
гимнастика, след туй сме правили тези упражнения когато предстои, за изгрев
горе сме ходили, горе до Вълчата скала, със свещи, когато сме ходили през
нощите, когато ни беше дадена такава задача. Отначало със свещ, а по-късно
и без свещ да отидеш горе. Упражнения за безстрашие. В.К.: Какво
представляваха тези упражнения? Е.А.: Имаше упражнения, които ги е давал в
момента, но повече бяха тези упражнения, които ги правеше всеки път, или
други. Повечето ги е давал така в момента. Упражнения, движения, различни.
В.К.: Вие отивате там, почивате, закусвате. Е.А.: Някога отивахме рано,
тръгвахме за изгрев да сме вън от града. Той искаше изгрева да го посрещнем
вън от града. Най-често сме го посрещали по пътя. Друг път сме го посрещали
по-високо, над селото, ако тръгнем много рано. Но обикновено така по пътя
посрещаме изгрева. Дните, в които ходехме на екскурзия бяха празници
винаги, но не неделен ден. Ние в неделя не сме ходили на екскурзии, защото в
неделя беше неделната беседа и Той я смяташе задължителна. Никога, аз не
си спомням да я прескачал, освен някога по други съображения да не дойде на
беседа. Но понякога е отсъствувал, когато сме на Рила или другаде. Иначе
много редовно ги държеше и тогава още пък и нямаше класове. Това са първите
години. Празниците, това бяха църковните празници, когато хората бяха
свободни, например: трети март беше празник, 25 март е Благовещение -
официален празник, Великден - втория ден, Гергьовден, ако не е в неделя,
„Св.св.Кирил и Методи", Възнесенеие,|св. Дух, Богородица. А през пролетта
много често тука когато дойдохме на Изгрева, ходехме и четвъртък. Редовно в
четвъртък, които са свободни. Казваше, който е свободен нека дойде, утре ще
направиме екскурзия тогава идваха някои, които могат да се освободят да
дойдат, сестрите бяха домакини повече и идваха. В.К.: Как се разгласяваше?
Е.А.: Веднъж като се каже, до вечерта всички знаят. Нали са близки едни с
други. По-бързо от телефон се разпространяваше. Не е имало случай някой да
каже, че не е знаел. Когато бяха празници ходехме много. Били до 100-150-200
човека. Беше върволица, но гражданството знаеше. Ние сме първите, които
правехме такива масови екскурзии, да. И да ви кажа, тогава нямаше така екип
туристически. Ходехме си с каквото имаме. За съжаление, някои смятаха, че
за да не си цапат дрехите, отиваха с по-вехтичко, някои сестри бяха по-
небрежни към тоалета си. В това отношение малко ни се подсмиваха софиянци.
Особено, когато виждаха самоварите, които като заврят, започваха да пищят
като локомотивна свирка, но тях една или две години най-много ги употребихме.
После ги захвърлиха и се търкаляха по тавана. Не ги употребявахме, защото
нямаше смисъл. Ние като стигнем, някои отиваха по-рано, накладат огън, тези
които бяха по-млади на времето, избързат, отидат, накладат огън и като
пристигнем чайниците врат. В.К.: Вие правехте ли някои допълнителни преходи?
Е.А.: Правили сме. Ние сме оставали да спим с Учителя на бивака на „Св. Дух",
щото в неделята Учителя ще държи беседата и после казва, който иска ще
отидем на бивака, ще преспим там и после ще се качим нагоре. Приспиваме
край огъня, не, никаква палатка, а край огън^. Няколко огньове и край огньовете.
Чайниците врат. Щом ни стане студено, пием няколко горещи води и така.
Сутрин, на братските екскурзии винаги сме пели. На братските срещи много
сме пели. Това беше едно вдъхновение, една радост голяма. Пък когато
Учителят почна да дава песните, все новите песни пеем, и така много беше
вдъхновено. На екскурзиите, накладат огън приятелите и край огъня и така
никъде не ходим. На няколко пъти, за изгрев всички ставаме. Като сме станали
ще посрещнем изгрева, ще направим обща молитва, правим гимнастиките и
тогава закуска. Друг път пък ще отидем някъде нагоре и там ще посрещнем
изгрева, пак така гимнастика и ако си носим закуска другаде по-горе седнем и
закусим. Обикновено за изгревите сме ходили нагоре. Накладем пак огън и
пак, тогава нямаше забранени зони на Витоша, първите години. Те от 1930 год.
започнаха да залесяват Витоша. А извора на бивака е правен през 1922 год.
Учителят видя водата, хареса го и каза, ще отидем да направим чешмата. Но
да се направи чешмата, за да се доведе така до по-високо, трябваше да се
вземе една тръба и предния ден преди това един брат ме покани, беше взел
тръбата и беше я пратил с кола до Драгалевци и ние я взехме оттам на рамо.
От Драгалевци занесохме я горе на бивака и я оставихме в храстите. А пък на
другия ден като отидохме братята, които са по-сръчни, тези мозайкаджиите,
нали така с глина направиха едно коритце на водата, гдето се събира, сложиха
тръбата и изнесоха навън, за да има удобно за наливане, да не е кално. Постлаха
го така, наредиха камъните и стана чешмата, както е в този си вид. Някога,
когато от времето нещо се повреди, то винаги се е поправяло. Друг път пък
тръбата се запушваше вътре, защото това е най-обикновено каптиране на
водата. Така ще изчистят това задръстеното и така се отпушваше тръбата.
Ние и зимно време ходехме там, много пъти, пак палехме огньове. Когато имаше
сняг пак отивахме до бивака. Аз тогава бях млада и за мене нищо не беше, но
на другите сестри не знам какво е било, но на мене много ми беше лесно и
приятно. В.К.: Разправяха ми, че сте ходили на Черни връх. Правили ли сте
екскурзия до Черни връх? Е.А.: Аз помня първата екскурзия като отидохме на
Черни връх беше с Учителя. Спомням си, че беше през май, тръгнахме рано,
може би през 1922 год. трябва да е било, но в ранните години беше. Тръгнахме,
изкачихме се там, където е сега военната база натам и от там нагоре направо
се качихме към Резньовете. Даже, аз си спомням, тогава бях още нова в
братството, видях че не бяха ходили много приятелите, не бяха сигурни. Едни
казваха оттук да минем, други оттам, та когато имаше колебание кой път да
хванем, различни мнения имаше, разбирах, че не познават пътя, защото който
знае пътя е сигурен, нали. Та качихме се и помня добре, че беше през май и
трябва да е било сигурно на св. св. Кирил и Методи, може би. Тогава тръгнахме
от ул. „Опълченска" 66, Учителят беше още там. Изгревът го нямаше. Ние до
1925 год. вървяхме през Драгалевци. А от 1926 год., когато Учителят почна да
живее на Изгрева, вече почнахме от Симеоново. И се качихме, знаете ли имам
един спомен оттогава. Аз бях отишла със сандалки и тънки чорапи, и по снега
като запънахме, толкова ми стана студено на краката, че просто се сковах.
Бях с летни сандали. Ама толкова студено ми стана, че плаках. И след това си
направих туристически обуща и никога вече не ходех на такива места без
туристически обуща. Разбрах, че планината иска екип. Впоследствие си
направих екип. Но тогава съм плакала от студ. Иначе не съм плакала. Ние
тръгнахме сутринта, качихме се горе на Черни връх, но горе малко стояхме. И
на същия ден се върнахме. Горе нищо нямаше. Ни наблюдателница, нищо
нямаше, нищо. И в другите години след като построиха, пак сме се качвали.
Много не ходехме. Най-много ходехме до бивака. Много по-късно Учителят се
качи, помня че не бях с тях, даже и спал на Черни връх. Там беше Гошо
наблюдател тогава. И той поканил там приятелите да прекарат, дал им една
стая и там са прекарали, но аз тогава не бях се качила. То беше даже така
през последните години с Учителя -1941 год. ли 1942 год. Не сме ходили много
на Черни връх. В.К.: Разказваха ми, че е имало две, три години когато сте
правили биваци и сте летували на Витоша. Кои години и какъв е бил повода?
Е.А.: Вижте, общи биваци не сме правили. Учителят не е лагерувал. Ние не сме
лагерували. Но всички болни, които страдаха от нещо, Учителят им
препоръчваше да отидат на палатка на лечение там. И понеже беше свободно,
нямаше ограничения, всички наше приятели, които имаха нужда, Учителят ги
пращаше на бивака с палатки. Даже помня Дафинка, една наша сестра, тя
имаше гръдно заболяване, тя стоя цяло лято там, на палатка. Имаше и други
хора, които й помагаха. Друг случай знам, една сестра Иванова, тя страдала
нещо в червата и Учителят й казва, да отиде на бивака десет дни, есенно време
е била и да яде десет дни само боровинки, за лечение. „Ще си береш казва
боровинки", тогава не беше както сега много хора да има. Това е било преди
1930 год., планината не се посещаваше. И даже тя се излекувала от тях така,
че нищо не е имала. Само боровинки 10 дни да се храни. В.К.: Казаха ми, че
горе при Присоите са правили лагер. Кои години? Е.А.: А, този лагер го знам,
то беше през 1933 год. и 1934 год. Тогава тези две години не ходихме на езерата.
Защото като се върнахме през 1932 год., ние бяхме през 1930 год., 1931 год. и
1932 год. ходили с палатки на езерата и като се върнаха приятелите казали, че
е скъпо. Скъпо им излиза и Учителят казал тогава, че няма да ходим, щом е
скъпо. Той се вслушваше във всички такива изказвания и отидоха първата
година 1933 год., аз въобще не ходих на този бивак, защото аз и двете години
ходих на езерата на екскурзия и стоях по десетина дни там и затуй не съм
била на Витоша с Учителя. Аз бях ходила и се върнала от Рила и Той каза: „Е,
сега Еленке, ти понеже беше на Рила, ще останеш тука да пазиш, пък другите
стенографки ще дойдат на Витоша". Аз малко се изхитрих, рекох: „Добре
Учителю, ама нали ще ми обадите когато се връщате, ще дойда да Ви прибера
багажа". Щото, аз най-често го опаковах, за да се кача и аз така. Той се
усмихна, разбра че хитрувам. „Може, може да съобщя". В.К.: Той се качва
горе, а Вие оставате на Изгрева? Е.А.: На Изгрева останах, да. На Неговата
стая ключа мисля че беше оставил. В.К.: Този лагер какво представляваше -
10, 20, 30 палатки? Е.А.: А повече хора бяха, доста хора, не както на Рила. Но
понеже беше близо, ходеха и неделни дни. Пеш се отиваше, нямаше никакъв
транспорт. В.К.: Те са си качвали нагоре с магарета и багажа. Е.А.: Багажа го
бяха качили с магарета, с коне. Бяха намерили някакви такива каракачани, но
не излезе по-евтино и първата и втората година, и затова вече се решиха да
ходим на Рила, въпреки че Присоя на Витоша да има чисто рилски характер,
но все пак не е Рила. Не е Рила, да.
