В началото на спомените си споменах за групата около по-напредналия духовно брат Любомир Лулчев, тъй наречената "Упанишада".
За лятото на 1939 г. Учителят беше казал, всички, които могат от Изгрева, както и от провинцията, от Братството да отидат на лагера на И-то рилско езеро, защото тази година е най-благоприятна и че такива условия ще има чак през 1999 година.
Решихме цялата група "Упанишада" да отидем. По някакво съвпадение пътувахме в един автобус, с който пътуваше и групата французи без техния ръководител Михаил Иванов. Пристигаме на езерата. Учителят беше пред палатката си. Французите отидоха при Учителя, коленичиха и Му целунаха ръка. За нас това коленичене беше необичайно. За тях това било израз на безкрайно уважение и почитание.
Упанишадите построихме своите палатки на едно хубаво място над езерото. Над нашите палатки беше палатката на брат Лулчев, а още по-високо тази на Учителя. Тогава нямаше хижа, а на мястото където е сега хижа "7-те рилски езера" имаше импровизиран навес-покрив, под който се палеше огън. Там в големи чайници се приготвяше чай за целия бивак и в грамадни казани всеки ден се готвеше храна само за обед за всички летуващи братя и сестри.
Сутрин и вечер получавахме вряла вода за чай от големите чайници. Всеки ден имаше "дежурни по кухня". Дежурните запалваха огъня, сваряваха водата и даваха на всички, които желаят вряла вода, чистеха и миеха зеленчуците, от които приготвяха обеда в големия казан, един или два според нуждата и присъстващите. Тогава се проявяваха майстор-готвачите, защото всички се стараеха когато са дежурни да приготвят вкусно ядене. В това време пристигат нови и нови братя и сестри от провинцията. Те често пъти викаха нашата група "Упанишади" на помощ да им построим палатката, а после да помогнем за нещо друго или да им направим легло. Режехме дървета от клековете, правехме колове на дължина около 60 см, подостряхме ги и ги забивахме, за да очертаем четирите края на леглото. Слагахме напречни дълги дървета пак от клек, затрупвахме ги с клони и малки клончета от смрика, а накрая и треви и по такъв начин се получаваше меко и ароматично легло, ухаещо на смола. Всички бяха доволни, а ние радостни, че сме направили нещо полезно.
Когато бивахме свободни от "наряд" сутрин рано слагахме в раниците сухи клечки от клек и чайник и малко храна и тръгвахме край всички езера до връх Дамга и оттам до връх Мальовица "да си пием чая" както се шегувахме. Сега разбирате защо си носим дърва в раниците, защото на Мальовица има само трева и разкошен изглед във всички посоки. Там запалвахме огън и завираше чая ни.
В "Упанишадата" за известно време бяхме приютили и един мой съученик Тодор Рунев. Той беше от комунистическо семейство, сам беше комунист и атеист, но по душа чист, честен и честно устояваше своите идеи. Беше гонен от полицията - говоря за годините преди 9.1Х.1944 г. Той дори нощуваше на Изгрева в малката къщичка на "Упанишадата". Присъстваше на нашите събирания на песни, молитви и четене на беседи от Учителя. След известно време той напусна "Упанишадата", отиде в провинцията, ожени се и му се родиха две деца: Ани и Камен. Ани стана известна след 9.IХ.1944 г. и доскоро като подполковник Ани Крулева - известна в полицията. Искам да разкажа нещо за синът му Камен. Той като малко дете се покрива с известните "слепи циреи". Лекарите не могат да го излекуват и го изписват от болницата като неизлекуем. Бащата - Тодор е в ужас за умиращото си дете, прегръща го и си спомня за Изгрева и за молитвите, които помни. Атеистът Тодор с такова вдъхновение и вяра се е молил, че детето Камен почва постепенно да се подобрява и се самоизлекува и оздравява без всякакви медикаменти. Оздравява напълно и в момента е хубав момък, здрав и жизнен.
След 9.IХ.1944 г. Тодор Рунев попада при арестуваните тъй наречени фашисти, вижда всички изстъпления над тях от новата власт и призна пред мен един ден, че той е бил изтезаван и бит от властите преди 9.1Х.1944 г., но такова жестоко отношение от неговите комунисти към арестуваните след 9.IХ.44 г. не е могъл да си представи. Жестоко разочарован остава със своите си идеи за братство и справедливост и не иска никаква служба от новата власт, въпреки че чу предлагаха като ръководни длъжности в България и дори в чужбина. Той предпочете да работи между работниците, които винаги бе защитавал като бригадир в завод.
Типичен случай за неговата почтеност. Един ден в завода идва Тодор Живков с антуража си, вижда го (а те се познавали още от 1934 г,), изненадан е и го пита защо се е отделил от старите си приятели и казва: "Камене (а Камен е нелегалното име на Рунев), ела при нас, ще ти дадем пост какъвто желаеш". Рунев му отговаря: "Гледай си работата, аз тук съм си добре!" И като работник се пенсионира.
Историите с излекуването на сина си и срещата с Тодор Живков ми разправи, когато му гостувах в Горна баня, където живееше, бих казал в една мизерна къщичка с дъщеря си и синът си. Един човек със запазен висок идеал.
