Една вечер чукам на вратата. Тихо. Чувам отвътре говор. Отказвам се и се прибирам. На другата заран изкачвам стълбата и чукам. Вратата се отваря. Аз подавам хляба, белия хляб, който вечерта не исках да подам в присъствието на сестрата, която беше вътре и чийто глас познах. Учителят пое хляба и нещо каза. Разбрах. Той беше доволен от моето разрешение. Намисленото добро извърши, не се разколебавай!
Една вечер нося топлата пита от Мара. Вътре е Савка. Учителят е в стаята седнал на едно кресло. Поглежда ме. Аз не зная какво да правя. Очите му са дълбоки, големи. Савка поглежда питата и казва: "Топличка е". Учителят става и поема питата от мен. Свенливо пояснявам: "От сестра ми е".
Той казва нещо. Не помня целунах ли ръка. Казах си: Учителят стана от креслото да посрещне питата топла и вкусна. На следващата беседа спомена, че една сестра му е донесла хляб и Той сега същия хляб го поднася в салона на класа. Всички очакваха да видят хляба. А Той каза: "Хлябът е символ на Словото".
