В салона съм на Изгрева след беседа. Заедно с другите съм около Учителя и държа в ръцете си една току-що излезнала книга "Антология". Учителят ме запитва: "Какво е това що държиш?" "Стихотворения на български поети, Учителю." "Прочетете нещо!" Предварително си бях отбелязала няколко стихотворения, които най-много ми харесаха. Прочетох две от тях. След прочитането, самата аз останах недоволна, защото видях лицето на Учителя, което беше строго. Вече сама не харесвах тези стихотворения. А преди ми харесваха. Бях смутена и не знаех какво да правя. Не зная защо е трябвало след това да се кача горе в стаята при Него, но като слизахме по стълбите заедно, Го запитах за тази поезия. "Това са поети на нощта." "Ами те какви трябва да бъдат?" "Поети на слънцето. Ти нали наблюдаваш изгрева на слънцето? Както изгрява слънцето на земята, така трябва да изгрява тази поезия в душите на хората и в онези, които я четат. Тогава тя е поезия на слънцето, защото носи живот. А това, което сега прочете от книгата, това е поезия на нощта. Тогава хората заспиват и чрез съня си отиват да пребивават в друг свят." Разбрах, че трябва да се стремя към поезията, която се носеше и идваше чрез изгревите на слънцето. Веднъж Учителят ми каза: "Слънцето носи живот за земята и за хората. Слънцето е символ на Духът. Поезията е творение на Духът." Ето така нещата станаха разбрани за мене.
