Бях назначена за учителка в село Безден. На другия ден ще заминавам. Учителят е в салона и свири на пианото. Като приближих към Него, Той спусна капака на пианото. "Учителю, посвирете още, защото аз скоро няма да мога да Ви чуя. Заминавам утре на село като учителка." А сестра Василка, която беше до Него се почуди. "Че къде заминаваш утре?" Аз таман исках да произнеса името на селото, но Учителят ме изпревари: "Рекох, тя отива на запад да дава концерти на село." "Че какви концерти, когато аз не мога да свиря, защото имам недъг на едната си ръка." "Е, ще учиш децата на четмо и писмо, ще ги учиш на песни и ще им даваш по малко от идеите, които ги има в Словото на Господа. По-хубав концерт от това има ли?" Заминах на село.
Като учителка в село Безден сънувам, че Учителят ми е дал една стом-ничка да я напълня с вода. Стомничката е малка, а отвън е охлузена и изпочукана. Аз съм я напълнила и Му я занасям. Учителят беше около салона, а около Него братя и сестри. Аз разбутвам групата и Му подавам стомничката. Но в себе си не усещам свещен трепет. Казвам си, че какво пък толкова съм направила да донеса една малка стомничка с вода. Учителят спря върху мене един дълъг, радостен поглед. Каза ми: "Вода се носи за жадните. Словото ми е за ожаднелите души. Само за тях." Така разбрах, че с моята малка стомничка в това малко село можех и аз да свърша някаква работа за Господа.
