На неговият имот създадохме комуната. Той беше нисък селянин и обичаше да си похапва. Един ден дъщеря му идва да ми се оплаква и казва: „Бате Борисе, виж на татко да не му стане нещо. Изяде една кошница с джанки и изпи един бакър с вода." Отивам с нея, тя ме води, гледам бай Жечо се изтеглил на двора, лежи и пъшка. Питам го:" Как си, да не ти е лошо случайно?" „Много ми е добре. Още една кошница с джанки изяждам." Оставих го, но го наглеждах често. Пъшка цял ден и цяла нощ. Беше му се издул корема като овца, която бе пасла мокра люцерна, но после му премина. Та размина му се. Иначе щеше да се пукне като жаба. За нас джанките бяха най-хубавия плод. Коста - един от комунарите даже си беше изсушил, та да носи на домашните си в София. Що глад гладувахме, не е за разправяне в село Ачларе. „Ач" значи глад, значи гладно село. Опитахме го.
