По време на Школата на Изгрева преминах през различни състояния, ту възходящи, ту низходящи. Понякога се сгромолясвах. Запитвах се на какво се дължи всичко това? Следващия ден Учителят на беседа каза: "Питате на какво се дължат тези големи страдания в света? Страданията се дължат на голямата разпокъсаност в мислите, желанията и действията на човека. Или с други думи казано: отсъствието на единство, на единение в мислите, желанията и действията на човека произвеждат страдания. Дойде ли едно малко препятствие в живота на човека, то предизвиква веднага прекъсване на неговите мисли, те пък произвеждат прекъсване в чувствата и той започва да страда. Най-малкото съмнение също така създава страдания. Само Бог може да спасява".
Аз записах тези мисли и започнах да разсъждавам по тях. Разбрах, че това са общи положения и се отнасят за всички хора. Усещах, че при мен положението е малко по-специално. Отивам при Учителя и споделям с Него, че тези Негови думи казани за страданието много не се връзват с моя случай, защото смятам, че моето страдание е по-голямо от това на всички събрани вкупом на Изгрева. Тук всеки преминаваше по свой начин с известни страдания и мъчнотии. Учителят ме изгледа и каза: "Тебе раменете те спасяват". Така ми каза, не разбрах нищо какво означава това, но запомних думите Му. Така казваше понякога Той неща, които нямаха нищо общо с конкретния случай, но което Го казваше, поставяше го дълбоко в съзнанието на ученика. Дълги години минаха от тогава и много мъчнотии и гонения преживях. Често ме болеше гръбначния стълб. Ръцете ми са слаби и не издържаха да нося товар. И веднъж както си миех врата и бях доста отслабнала, се погледнах в огледалото и видях съвършено правите ми мъжки рамене. Тогава като че ли в подсъзнанието ми изпъкнаха думите на Учителя: "Тебе раменете те спасяват!" Чак сега разбрах, че те ме спасяват физически и психически. Ако раменете ми бяха наведени сигурно щях да се загърбя.А също не щях да бъда без равновесие физическо и психическо, тъй като характера ми е мек и доста колеблив. Все има нещо у човека, което го спасява. Трябва да държи за него и да го пази.
Във връзка с едно такова положение на забърканост в живота ми, отидох при Учителя да Му се оплаквам от орисията си. Почуках на вратата Му. След малко Той се показа и тикна в ръцете ми една бележка написана с Неговия почерк: Очите ми тъмнееха, главата ми беше замаяна. Натика бележката в ръцете ми и затвори пред мен вратата. Аз долу на двора я разгънах и през просълзените си очи успях да прочета следното: "Правило: Не лъжи себе си, не лъжи Учителя Си и не лъжи Бога!" Тази бележка с почерка Му я пазя и до днес. Разбрахте ли кой е този, който спасява?
