В онези години аз и няколко сестри непрекъснато стояхме около приемната на Учителя или около Неговата стая, наречена Горница. Очаквахме да излезне и само да Го зърнем с очи. Това ни беше достатъчно. Това ни хранеше. Понякога излизаше, минаваше покрай нас и не ни обръщаше внимание, ние не се сърдехме, но бяхме щастливи, че Го виждахме. Друг път се спираше и даваше някое свое нареждане и ние тръгвахме да го изпълняваме. Понякога казваше ни по някоя блага дума и ние бяхме на върха на небето. Но така както се бяхме събрали на разговор идва един брат и започна да протестира, че ние стоим около вратата Му и че от нас не може да приближи до Него. Тогава по този повод Той каза: "Трябва да знаете, че тези, които стоят по цял ден пред вратата Ми, са болни хора.Трябва ли лека-гят да ги изпъди. Щом е лекар, ще ги лекува. Иначе не може да бъде лечител. А колко по-горен е един Учител спрямо един лечител?" Братът получи отовора, ние чухме думите Му и не останахме много доволни, защото останалите ни огледаха с такъв поглед, като че сме чумави. На следващия ден отново осъмна стража пред Неговата стая и съм решила да питам Учителя какво ми липсва, какво не ми достига, за да бъда ученик. След малко Той излез-на и без да Му задавам въпрос, обърна се към мен и каза: "Любовта си поопитала. Мъдростта си понадникнала. А сега Истината - тя е най-високия връх". Таман исках да питам, ами къде е Истината и Той ми посочи с ръка над главата ми. Вдигнах глава и на стената, над вратата на приемната беше окачена емблемата с котвата. На нея пишеше: "Глава на Твоето Слово е Истината". Значи чрез Словото на Учителя ученикът трябва да се добере до Истината. А дали може, това е друг въпрос. Словото го имате напечатано, ще го четете и прилагате, за да се доберете до Истината. Тя е най-високият връх.
