5. Палатките бели се първи смалиха, се скриха, покриха те първи със сняг, а хората вътре се топло завиха -отправиха мисъл към Господа те.
3. Западаха бързо парцалите едри, палатките бързо покриха със сняг и Рила прекрасна, красива имила облече набързо нов, бял тоалет.
6. Учителю, благи! Извикаха всички с една мисъл, чувство, със сила една, съдействувай ни, молим, Ти с хубаво време тук всички сме само във Твойте ръце.
7. А вятърът вее, снежинките падат и трупат, покриват треви и цветя, закриват пътеки, изглаждат и ваят -незнати те правят чукари, води.
" Ще пътуваме ли?, запитах, когато на следното утро отидох в кухнята. "Невъзможно", ми отговориха. А снегът продължаваше да вали, а вятърът продължаваше да духа и да пълни очите със сняг.
Аз с мъка отидох до там. Облякох се добре, обух се и се приготвих за път. За петдесет-шестдесет метра път, който в друго време беше незабележим. И излязох от палатката. Първо нагазих сняг около тридесет сантиметра. Веднага стана петдесет, осемдесети, и когато се отзовах само на десетина метра от кухнята, една голяма пряспа беше непроходима. "Моля", извиках на един брат, когото единствен видях из многото сняг. "А, ти ли си, Теофана? А къде е сестра Мара?" "В палатката." "Да отидем да я доведем!" "Няма защо. Тя там е добре."
И ми подаде братът ръка - беше брат Николай Дойнов - да премина пряспата. Невъзможно. Пряспата беше голяма. Потъна единия ми крак, потъна другият. И аз останах неподвижна, въпреки усилията на брат Николай да ме преведе. Тогава? - Тогава с голямо усилие аз измъкнах единия крак и стъпих с коляното, с голямо усилие измъкнах и другия и с него направих също-то.И по колена преминах пряспата и когато се изправих, аз се засмях. Толкова чудно беше всичко това! - Изведнъж сняг, буря, изведнъж -непроходимо!
Сестрите и братята, които бяха дошли преди мене в кухнята, а то бе останало само малък заслон, се молеха. Та ние отстояхме от селище на около пет-шест часа път. Не можеше нито ние да слезем там, нито някой от там можеше да помогне. И се молеха. Само Учителят ни благ можеше да ни помогне в тази беда, само на Него разчитахме. "А какво мислите да правим сега?", запитах пак. "Ще чакаме благоприятно време. А до тогава, ако стане нужда ще се сгъстяваме", отговори сетра Дора с твърд глас. "Заповядай да се постоплиш!" "Дайте ми, моля, само един хляб и да си отивам", се обърнах аз към брат Николай, като отказах да се грея на запаления огън, защото ми беше още топло, и защото бързах да се огъна в моя топъл юрган.
Взех хляба и тръгнах по обратния път. Пряспата минах по същия начин, но по-нататък пътят се затрудни. Вятърът силно блъскаше снежинки в очите, почвата под снега мокра и закрита изненадваше и аз падах и ставах не веднъж. И все се учудвах, не вярвах на очите си, и все ми беше смешно. Задъхвах се, падах и се усмихвах на безсилието си, на човешкото безсилие изобщо пред такава беда и виках "Азът" в човека да дойде да премери силите си с природата сега.
Топлите картошки, които ни донесоха в палатката за обед бяха богатство. Топлата вода, която получихме за чай, беше голямо богатство в този ден. А посещението, което брат Борис Николов ни направи през многото сняг, беше благодат. Като че ли Учителят ни благ отвори вратата на палатката и попита сърдечно: "А как сте вие?"
Изненадващ беше следният ден. - Снегът беше спрял да вали и вятърът беше спрял да духа. И се раздвижиха облаци и мъгли и когато ние тръгвахме на път, слънцето топличко ни огре!
Една лента от живи хора се отправи по бялата пътека, която брат Иван проправяше. След него сестра Катя стъпва от стъпка в стъпка, и един след друг вървяха всичките, или почти всичките. Останаха горе около двадесет души, между които всички по-слаби и със слаб екип сестри. И само една малка част, които са били в услуга. В услуга на себе си, в услуга на слабите, в услуга на тези, които са имали слаб екип и в услуга на всички. ТЕ са героите, които проявиха качествата на новия човек.
Лентата от живи хора се движеше бавно, пристъпваха краката несигурно. Водачът трябваше да внимава в посоката, защото познати скали, пътеки и клек не се виждаха. Ние вървяхме над тях. "Не мога да вървя повече!", каза моята сестра внезапно. Моята сестра беше доста слабичка, нежно същество и аз не можех да правя насилие върху нейните възможности, макар че в този момент и аз не се чувствувах добре.
Седнахме върху снега и оставихме да се отброяват живите мъниста от тази скъпа, неоценима броеница току пред нас. Сестра Петрана ни услужи с топла вода, пихме, отпочинахме си и пак се наредихме в редицата. "Не мога повече!", повтори моята сестра пак. Пак поспряхме и братТилко ни подкрепи с топла вода от термус.
При "Вада" ни подкрепи с топла вода брат Драго и достигнахме благополучно "Краварника", където всички се освежихме с топла вода, където отпочинахме и закусихме.
Бялата пътека, по която тръгнахме сутринта, беше несигурна. Стъпвахме от стъпка в стъпка. След всяка почивка тя се изглаждаше, а когато навлязохме в боровата гора, тя беше станала съвсем гладка.
Когато седнахме да отпочинем първият път, бяхме отминали първото езеро. Когато се обърнах и погледнах назад, живата лента още излизаше от лагера. Беше така красива картината. Моето перо не може да я опише, но казвам, че нито филм може да я предаде.
Бяла, снежна планина. И сняг, много сняг. Тук-таме зъбер се освободил от многото сняг и ни приветствува снизходително, тук-таме клонче от клек поглежда. А слънцето ни облива с топлина, а песен от много води ни съпътствува.
Живата лента напредваше стъпка по стъпка, снегът отстъпваше на свежата трева, а от "Краварника" нямаше следа от сняг. Пътят беше гладът и чист и само изпочупените клонки и разбъркани треви показваха, че буря е минала от тук. "А горе са ни галели само!", усмихнато установи милата сестра Радка, която с двете си деца вървеше наблизо до нас. - "И ние се изплашихме. А то било милувка само!"
И наистина, когато гледаше човек изпочупените клони и измачкани треви, спомнящи си за минали летувания, когато е имало бури по върховете и нашите палатки не устояваха. Сега не беше така. Палатките бяха здрави, устояваха на милувките на вятъра. Какво ли би станало ако бяха разпокъсани и тази беда ни беше сполетяла. Но ние сме много благодарни, че вече наближаваме Горският дом - бялата сграда сред боровата гора.
Пред нея сме. На малката поляна, на която не веднъж сме почивали няколко огньове пламнаха изведнъж. И мокри обувки и чорапи ги наобиколиха и благодариха, и благодарни сърца.
Поизсушихме се тук, преоблякохме се и си дадохме един богат концерт, където и сестра Мария изпя няколко песни от Учителя, които още не бяхме чували. А реката шумеше, пробягваха кристалните й води по каме-нистито корито, а гората ни отнасяше във вековната си песен.
Тук нощувахме. В Горския дом и пред него. Бяха запалени три големи огъня, които се поддържаха през цялата нощ и около него отпочиваха всички, които не можаха да се съберат в отпуснатите на нас "героите" както ни нарекоха там, обитаващи три стаи. "А, моля, моля, къде отиваш? Ти вътре остани!", ми извика брат Стефан топло и авторитетно, когато ме видя да излизам от стаята и да се отправям към огъня. Трогна ме това внимание от страна на брат Стефан, който не е същият, който ме посрещна при отиването ми горе. Който не е и онзи брат Стефан, с когото пътувахме заедно, и който още същата вечер, когато отидох при огъня ми каза: "Не съм си взел шапка и ми е много студено на главата". А в този същият момент едно малко момченце се провре между стената от живи хора и на светлината на играещите пламъци, извика: "Една шапка намерих". Аз се очудих когато познах моята шапка, която по невнимание съм изпуснала и казах на брата: "Заповядайте, брат! Аз пък съм взела две". И брат Стефан я сложи на главата и благодари, но след два дена ме срещна и каза: "Знаеш ли, сестра Теофана, че аз изгубих шапката?", и продължи да се извинява братът, а неговата другарка, сестра Иванка, добави: "Тука нищо не се губи. И аз съм сигурна, че шапката ще се намери, но понеже ние утре сутринта тръгваме, прегледайте молим при "Намерени вещи".
Разбира се, че шапката и втори път се намери, защото, всичко изгубено, което се намереше из лагера и из планината се оставяше там, но този брат Стефан не беше същият, чието внимание ме затротна в онази нощ с тънки струйки моята душа. Не. Това е правист, който в настоящия момент се занимава с друга специалност, докато първият е работник, а вторият -лекар.
Този брат Стефан Дойнов е брат на брат Борис Николов, който ни направи посещение в най-вълнуващият ден на планината, на брат Николай Дойнов, който беше добър разпоредител по всяко време и който всеки обед, след литературно-музикалната програма, извикваше високо: "Моля, внимание. Ще прочета имената на дежурните за утрешният ден". Той е същият, който преди няколко дена се беше изкачил на най-високия и почти непристъпен връх на Рупите - Злият зъб.
"Когато го видяхме горе, изтръпнахме", разказваше брат Неделчо Попов, който е бил също в групата, която е правила посещение на тази прекрасна и опасна част на планината - прицелна точка на туристите. Тъкмо се бяхме разположили там, след дългия път и се радвахме и възхищавахме на хубавата неописуема гледка, която се откриваше пред смайващият се поглед гледаме - Стефан горе. Как се е качил? Откъде? Там е така опасно
мястото, не бихме го пуснали ако знаехме намерението му".
А той, повдигнал малко глава нагоре, усмихва се леко, а очите му още отразяват красотата на картината, която е гледал от там.
Този брат Стефан прояви внимание към мене, което ме трогна и аз се прибрах в стаята, и прекарах там до сутринта, без да се простудя, което за мене беше много възможно, защото аз бях боледувала доста през зимата, дори през лятото и бях тръгнала за Рила току-що станала от легло.
Слънцето посрещнахме пред оградата на този дом. То се плъзна по хоризонта като рубин, пламна, разгоря се и като огнено кълбо полетя над планината, да съгрее, да стопли тези, които останаха горе и за които мислехме и се безпокояхме през цялата нощ.
След малка закуска продължихме нашия път, като оставихме величествената, прекрасна и снежна Рила с пожелание идното лято да бъдем пак там, да проявим по-хубави и смели качества, необходими за проявлението на новия човек, и пристигнахме на нашия любим Изгрев посрещнати още по-тържествено и топло от всеки друг път.
