Хубава пролет. Богата пролет. Да гледа човек и да не се нагледа, да слуша и да не се наслуша, и да се радва и да не се нарадва. Да гледа цъфнали цветя и росни ливади, да слуша утринна песен от птичи хор и да се радва на радостта на всичко.
Но беда. Изведнъж се излюпиха толкова много гъсеници, щото не само листата по дърветата на Изгрева няма да им стигнат, но и цялата гора ще им
бъде малко.
Една сутрин, по време на Паневритмия, аз забелязах, че върховете на дърветата са оголени. На следния ден оголеното беше повече. На третия -още повече. Тогава казах на Учителя бедата. "Може, рекох, със стълба да се поизчистят", каза, като огледа положението.
Със стълба, но как? Споделих със сестра си чутото и тя, винаги по-сръчна и досетлива, започна работа. Вземахме стълба и ту тя, ту аз се качвахме и освобождавахме дърветата. Ние напредвахме в чистенето, но и гъсениците напредваха в опустошението. А в градината? Бяха полазили дори по листата на крушовите дървета. Учителят идва, гледа как върви работата, насърчава, а ние се почти обезсърчаваме. Растат гладните гости и намаляват листата.
И изведнъж, неочаквано се заоблачи. Бързо се покри цялото небе със сивина. Заплиска дъжд. Силен дъжд. Такива едри капки заудряха. Ние се прибрахме под навеса и когато дъждът отмина и ние отидохме да продължим възложената работа, какво да видим. Нито една гъсеница. Нито по дърветата, нито по земята. "Учителю!", възкликнах, когато Го видях да влиза в поляната. "Това направихте вие. Няма нито една от лакомките!" Лека, едва доловима усмивка отговори.
