Милата катедра. Колко и какви ценни преживявания имаме от нея. А тя е един обикновен навес, където Учителят често посядва, и ние, най-често, около Него.
А където е Учителят, там е животът, там е знанието, там е свободата. Където е Учителят, там е катедрата, и аудиторията е там.
Един ден бях умъчнена. Разхождах се по алеята около поляната, затруднена до невъзможност да разреша труден въпрос. Учителят Милият Учител. Нали Той всичко знае и всичко може. Той дойде на поляната. Аз пристъпих към Него и се отправихме към катедрата. Учителят приседна на скамейката. "Седнете, рекох", чух топлещият глас и аз приседнах също. А денят хубав, хубав. Слънце и въздух. Да се радва човек и да благодари. А аз скръбна.
Учителят благи. Поусмихна се леко, обърна ми внимание върху една тревичка, цветенце, повдигна ме към планината и гората, и се наведе надолу. А там мравки, мравки, много мравки. Движат се бързо, бързо, търсят, събират зимовище, отнасят. Някоя със зрънце, някоя със сламка или крилце в устата, бързат. "Ето, виж тези мравки. Събират, носят. Някоя понесла по-голям товар. Тя е затруднена", Учителят се изправя. "На нейния път има височина. Как ще я премине? - Тя е смела. Понася товара. Изкачва товара до някъде, но го изпуска. Връща се, взема го наново и наново го понася. Наново го понася и наново го изпуща. Това се повтаря много и много пъти. Тя не се отчайва. Но тя е изморена. Тогава Аз, на стотния път", Учителят наново се усмихва едва забележимо, "хващам зрънцето внимателно", Учителят прави съответно движение, "и го изкачвам. А мравката се радва, радва".
