След като изгубихме нашият по-малък брат, ние бяхме много умъчнени, още повече, че нашето ученичество беше почти в началото и нямахме още тази светлина, необходима да осветли събитието и да го направи по-леко. Може би и неговата младост и неподготвеност му причиняваха страдания, и Учителят правеше всичко възможно да успокоява както нас, така и него. И често, това се случваше обикновено в съботен ден, имах привилегията да бъда поканвана на разговор с Учителя. Горе на стълбата. И разбирах, че Учителят говори не на мене, а на моят брат.
Но Учителят обича да възнаграждава всеки, който Му служи. В случая аз услужвах - от една страна на Учителя, за да може да влезе във връзка със заминалия, от друга страна на заминалия, да получи осветление и утеха от
Учителя. И както каза при друг случай: Който пита, той взема питата, така и сега аз трябваше да получа наградата.
След като ни изведе из хаоса на неразбраното и неориентирано положение, Той каза шеговито:
1. Наша Фана 2. То поникна каквото фана, и се фана.
всичко стана.
А тук Учителят употреби изразът "наша Фана", защото този израз е специфичен за моя брат. Той, като дете, играеше с една наша братовчедка, която наричаха също Фана и за разлика от нея, казваше за мене наша Фана. Учителят, подчертаваше значи, че в момента присъствува тук и моят брат и детския израз да зарадва както него, така и мене. А разбира се този израз Учителят не е чувал. Той е употребяван в нашето детство, в родния град Карнобат, а събитието, което ни сполетя стана в София, като възрастни.
