Учителят, след голямата бомбардировка над София на 10.1.1944 г. замина за село Мърчаево. С него тръгна неголяма група братя и сестри. Но техния подслон там беше много затруднен. Братята спяха в един плевник, а сестрите в една обща стая на земята. По-късно намериха свободни стаи в селските къщи, които наеха под наем. Навсякъде беше претъпкано с хора.Аз за пръв път посещавам Мърчаево. Запитвам Го: "Мога ли да дойда и аз тук при Вас?" Той огледа с поглед мизерната обстановка: "Тук не е за теб. Тук ще идваш по няколко пъти в седмицата, а ще живееш на Изгрева". Него ден аз разглеждах условията, при които се бяха настанили сестрите. Беше отчайващо. Значи Той бе прав. Аз винаги съм живяла в самостоятелна стая при всичката си немотия. Аз нямаше да мога да издържа на това многолюдно съжителство в една стая. От София до Княжево пътувахме с трамвай. От там до Владая пътувахме пеш, понякога застигахме волска кола, на която натоварвахме натъпканите раници и бавно, бавно пристигахме в Мърчаево. На връщане волските коли ни откарваха обратно. Така че при тях нямаше празно разкарване и ние си заплащахме за превоза. Те бяха доволни от нас и ние от тях. По-късно разбрах преимуществото на съвета на Учителя. Аз губех по 3-4 часа да стигна до Мърчаево и още толкова да се върна, само и само да престоя 2-3 часа в Мърчаево. Предпочитах да вървя пеша, но да се наспя в моята стая на Изгрева след като съм се изкъпала. На следващия ден отново ме чакаше път, после ме търкаляше волската кола с часове до Мърчаево и обратно. Но онези мигове преживени при срещите с Учителя изкупваха Мърчаевските несгоди.
