Един ден се събуждам с болки в зъбите. Отивам на огледалото и какво да видя, едната страна на лицето ми се подула. Ами сега? Що за хубост е това? Аз не мога да се позная. Какво да правя? Известно време се чудя що да сторя. По едно време в главата ми светва една мисъл: "При Учителя". Бързо се обличам и на бегом, за да не ме срещне някой по Изгрева, отивам при Учителя увита в кърпа. Страхувам се от погледите на любопитните. Не желая да обяснявам какво ми се е случило, защото знаех, че ще получа стотици съвети от благоразположени братя и сестри. При нас на Изгрева всеки един знаеше по стотина рецепти за по сто болести и можеше на изуст да ги диктува. И горко ти ако попаднеш на такива, няма отърване, хващат те за слушател за часове. Аз съм тръгнала вече по стъпалата на дървената извита стълба, която води до стаята на Учителя. Преди да почукам Той излиза пред вратата и ме пита: "Какво ви води насам?" "Учителю, вижте ме." Аз се разбулвам, свалям кърпата, а Той ме поглежда, усмихва се и казва: "Е, малко са те разкрасили!" "Ама как така, Учителю, ами то боли, много боли! И може ли така да се живее? Аз съм на Изгрева до Великия Учител и една Негова ученичка се събужда с подута глава. Това на нищо не прилича." Учителят вече става сериозен. "Радвай се, че си се отървала с толкова малко." "Ама така ли смятате Вие?" Той кимва утвърдително с глава. "А сега какво ще правя?" "Ще ходите при зъболекар и той ще ви го извади." "Но зъбът сега много ме боли. А като отида при зъболекар и вземе да го вади ще ме заболи още повече. Една болка се търпи, но две болки едва ли." "Търпи се, търпи се. Все едно, че сте били на фронта и сте ранена." Аз вече изтръпвам. Не съм била на фронта, но като дете и ученичка живеех в онова време когато бяха войните и видях убити, ранени и много разрушения. Знам много добре що е война.
Ставам и си тръгвам. Отидох в града, намерих зъболекар и той ми извади зъба. Веднага се облекчих след това. След три дена отока изчезна. В устата ми остана една дупка от извадения зъб. Отново се качвам по същата стълба и чукам на вратата: "Учителю, вече имам един зъб по-малко и една рана в устата". "На фронта падането на един зъб не се смята за рана и не се дава медал за геройство." "Да, ама ще имате ученичка с дупка в устата." "По-добре да е такава, отколкото да има дупка без ученичка." Вече въпросите свършиха към Него. Аз се успокоявам и си тръгвам доволна. Успокоявам се със следната мисъл: "По-добре ученичка с дупка, отколкото дупка без ученичка". Пък след часове започнах да размишлявам, от къде идват тези отговори на Учителя. За всеки въпрос имаше отговор, който не се повтаряше повече.
