Беше месец юли, ученическата ваканция беше започнала отдавна и аз като учителка бях свободна и пристигнах на Изгрева. На една беседа Учителят спомена за едно лечение за онези, които страдат от гръдна болест. А тогава вилнееше охтиката или туберкулозата на белия дроб. Много млади братя си заминаха от тази болест, макар че бяха ученици от Школата. Учителят ни каза рецептата. Да вземем няколко глави чеснов лук, да обелим скилидките, да ги смачкаме на каша в чиния и да ги смесим със зехтин и малко оцет. Ето, това е лечение за хора, които страдат от гръдни болести. До мен бе седнал един гърбав брат Руси, който кашляше непрекъснато. И като чух беседата си казах в себе си, че ще направя тази рецепта на Руси. След беседата отидох при Учителя и Му казах за намерението си. Той ме огледа внимателно и рече: "Добре, направи го!" На следващия ден сутринта станах рано и го занесох. Приближих се до барачката му и там научих, че той вече е бил умрял преди няколко часа. Така че той си замина от този свят без да може да вкуси от лекарството, което направих по рецептата на Учителя. Оставих чинийката до леглото му и отидох при Учителя. Той знаеше от вчера, че Руси ще си замине, но беше оставил да се реализира подтика, който изникна в мен. Та аз го направих този чесън на каша и го залях със зехтин и оцет, но нямаше вече кой да го вкуси. Руси си бе заминал. Тялото му бе оставено на леглото му и приятелите отиваха и се прощаваха с него. Споделих с Учителя огорчението си. Каза ми: "Нали направихте рецептата и лекарството? Опитът е сполучлив". Останал да умувам какъв бе неговият опит, който бил също така сполучлив. Това остана тайна за мен. След няколко дни Учителят каза: "Не съм срещал човек, който да се радва когато умира". Още една загадка за мен, неразгадаема и досега.
