Животът ми на село бе доста труден, наситен с напрежение, невероятни сблъсъци между личности, с които работех като учителка. Получавах удари от всички страни и понякога ми смачкваха фасона. Така през една училищна ваканция аз със смачкан фасон, с клюмнал нос и посърнала се движех по Изгрева. Бях унила, с понижено самочувствие и смятах, че в този живот не мога да постигна нищо, ама съвсем нищо. Вървя и си мисля - ето тук съм в Школата на Учителя, но какво ли научих и какво ли приложих? Точно по това време Учителят ме среща, слага ръка на рамото ми и аз се стресвам от моя размисъл и чувам думите Му: "Герой сте вие!" Аз трепнах и само чух, че гласът ми изрече: "Учителю, такива ли са Вашите герои?" И посочих себе си в това унило състояние, в което бях. Той отново се усмихна. "Герои сте вие, но не го знаете" и си отмина. Стоя аз и се чудя, па се питам: що за герой съм аз? Кой е героя и кой го определя? Кой му окачва венци на врата, кой го кичи с ордени и медали? И за какво и какво е геройството му? В мен долетя един отговор: „Геройството е, че той е отстоял". Минаха години и видях, че е геройство да живееше на земята и още по-голямо геройство е, че живяхме на Изгрева при най-неблагоприятните условия и при тези условия успяхме да бъдем част от аудиторията на Учителя пред която Той даде Словото си. Ако не бяхме отстояли на Изгрева, нямаше да има и Школа, и нямаше кому да даде Словото си. Значи в това можахме да отстоим. И в друго успяхме, че се запазихме живи. И най-важното, което успяхме е да съхраним Словото Му и да го предадем на следващото поколение. Ето, това бе геройството според Учителя.
