Много бяха хулите срещу Учителя. Когато аз дойдох в Братството през 1922 г. на събора в Търново заварих клеветите, които свещениците хвърляха върху Учителя и последователите Му. Тогава бяха най-силни нападките и написаните лъжи срещу Него в пресата. Издаваха се отделни книжки с лъжи и клевети срещу Него. През времето на Школата от 22 години тези нападки не преставаха. Прилагаха се най-различни способи и средства за оклеветяване. Един път Той беше толкова много огорчен от поредните клевети срещу Него, че ми каза следното: "Има ли човек на земята повече от мене, на когото е хвърляно повече кал? Няма такъв. И в това е бедата и нещастието на този народ, защото хулителите излизат от него и воюват срещу Бога със същият език, чрез Който се сваля Словото на Бога". Учителят замълча. Аз също мълча, но по едно време казвам: "Ама, Учителю, не мога да разбера едно нещо. Вие идвате в този народ, този народ Ви дава тяло, ние идваме също чрез този народ, а гонителите на Братството също идват чрез този народ? Как става това, Учителю? И защо така става, Учителю?"
"За да се изпълнят Думите Господни в Писанието за житото и плевелите. Накрая при жътвата едните от другите ще бъдат отделени - житото ще отиде в хамбара, а плевелите ще отидат в огъня".
И така стана. Дойде 9.1Х.1944 г. Новата власт ограничи църквата, започна гонение срещу поповете. Мислих си, дали е дошло това време плевелите да се горят? Но след заминаването на Учителя дойде времето и ние да бъдем гонени. Тогава си казах: Още не е дошло това време. Вероятно ще бъде в друго време. Или пък можеше да е дошло това време, затова гонеха и нас. Защото в нас също можеше да има плевели и ние не ги осъзнавахме и не ги виждахме. Вероятно затова станаха и гоненията срещу нас. Така че жетварят си знае своята работа. Да оставим работата на Него, за да могат да се изпълнят думите Господни за житото и за плевелите. Може да боли, може много, много да боли, но трябва всичко да изгори и нито един плевел да не остане у нас. А да остане само житният клас и да остане идеята за житното зърно, което за да възрасте като идея трябва да пожертвува живота си и да покълне в Новото Човечество като идея, чрез която посятото Слово е възрас-нало сред този народ чрез когото се родихме.
Спомням си, че на времето владиците организираха подписка сред търновското гражданство и след като получиха болшинството от подписите на населението, ги представиха пред властите и те забраниха съборите в гр. Търново. После те бяха прехвърлени в гр. София. В София също забраняваха събори и веднъж Изгревът бе блокиран с полиция и не позволиха на приятелите от града да дойдат на събора. Във връзка с тези забрани Учителят каза следното: "Аз когато разбера, че не ме искат, аз повече не стъпвам там. В Търново не ме искаха - аз не стъпих повече там".
И този град там замря. А какъв живот имаше там. Това се отрази на Братството в този град и то започна да линее с годините заедно с градът. Божието Благословение се отклони в друга посока. И то никога не можа и не можеше да се върне обратно. Такъв бе законът. На времето се подписваха и се отрекоха сами от Словото на Учителя. Сами затвориха Божественият кран и спря той да тече над града. Останалото, което последва бе изпълнение на окултния закон, че който се отрича от Словото на Бога той се отрича и от себе си, защото той прекъсва връзката, която го свързва с центъра на живота. Това нещо го видяхме и в София когато забраниха събора. Този директор на полицията, като забрани събора много скоро падна от власт и повечето от министрите бяха съдени след 9.IX.1944 г. заради злоупотреби с властта. Окултният закон не ги подмина и тук. Ние бяхме свидетели на това и очевидци на закона, чрез който Божията правда се възстановява на земята чрез Силите Господни.
