Бях споменала, че бях учителка в село Богданов дол, Пернишко. Там престоях 10 години. Толкова много неприятности имах с колегите, с жителите на това село и с учениците - не е за описване, но издържах. Накрая отидох да се оплаквам на Учителя и да го питам какво да правя, понеже силите ми и търпението ми се изчерпиха. Вече знаех от Него, че изплащам своята карма в това село от време „оно". Отидох и Му разказах мъките си от 10 години. Той ме изслуша и каза: "Отначало аз исках да работя в църквата и да я реформирам съгласно Божите Слово. Но тогава поповете скочиха срещу мен. Аз като разбрах, че не ме искат поповете повече, вече не се върнах обратно и те се озлобиха към мен, защото беше спрян Божият кран, от който и те пиеха. Пиеха от Живата вода на живота. И не се върнах вече." Учителят спря и ме погледна. В погледа Му прочетох такава голяма мъка и такова велико страдание, че се засрамих, че съм представител на този народ застанал пред Него. Разбрах заради какво Той беше толкова хулен и преследван от църквата. Те веднъж бяха вкусили от Живата вода и Живото Слово и след като Божият кран бе спрян, те бяха ожаднели и огладнели и след това вбесени и се нахвърлиха върху онзи, който бе спрял Божият кран. Като прочете мисълта ми, Учителят се усмихна и рече: "Точно така!" Аз се обърнах към Него: "Учителю, така и аз ще направя като вас. Ще ги напусна". Учителят кимна одобрително с глава. Отидох и си подадох в инспекцията оставката. Беше приета. С нея се явих в селото си. Показах я на кмета и на колегите. Наблюдавах реакцията им. Беше невероятно. Преди няколко дни те не можеха да ме понасят, а сега скочиха всички и извикаха: "Не те пускаме, учителко!" "Ще ме пуснете. Аз имам вече заповед и си тръгвам". Тогава прочетох в очите им истинско съжаление. Тогава разбрах, че аз 10 години съм ги хранила с моите молитви, поила съм ги с моите песни, наторявала съм нивите им с моите сълзи и съм носила на гърба си всички техни проблеми. Аз изведнъж се освободих. Излезнах от този грамаден похлупак и връшник, който подпирах с главата си и с раменете си. Измъкнах се и започнах да дишам вече свободно и то пред тях, в тяхното село. А целият товар, който носех аз се стовари върху тях. И тогава усетиха тежестта му и завикаха жаловито и на умряло: "Не те пускаме, учителко! Ние свикнахме с тебе. Та ние сме заедно цели 10 години!" Аз ги наблюдавам. Но аз вече съм свободна, аз бях се измъкнала от под този чадър и стоях вън от него и вече можех спокойно да ги наблюдавам. Беше гледка за чудо и приказ. Тази гледка беше такава величествена, че съответствуваше на моите 10 години мъчение и страдание в това село. И си спомних думите на Учителя: "Връщане назад няма!" В друг един такъв случай Той сподели с мен: "Когато ви гонят от някъде не се връщайте на същото място. Не ровете в същите стари, зараснали рани. Оставете времето да ги заличи". Да, аз тръгнах, но вече освободена от мъчителите си. Те не знаеха защо и как се освободих, но съзнаваха, че съм свободна и че ги напускам и съжаляваха за мен. Натоварих багажа си на една волска кола и когато напусках селото взех китарата и започнах да свиря и да пея песни от Учителя. Бях свободна и за пръв път усещах какво означава свободен човек да пее песни дошли от един свят, където свободата е необятна и вечна. Защото този свят е свят на Духа и свят на Истината.
