20. ДЕЦА ЗА ОСИНОВЯВАНЕ

Още като бяхме по-млади с Иван Жеков, като семейство една сестра ни беше оставила детето си при нас да го гледам. Беше в затруднено семейно-материално положение. Всички ми викаха: „Юрданке, вземи го!“ Аз го взех и го гледам. Ние сутрин излизахме рано и заминавахме на изгрев слънце, а то самичко оставаше да спи. Всяка сутрин като излизахме от къщи, пред вратата ни стоеше едно куче от фабриката. Аз му давах хляб и го връзвах, за да пази детето. Винаги, когато трябваше да ходим някъде аз почвах да се безпокоя на кого да оставя детето. Но като излизах навън кучето стоеше пред вратата и така то ставаше пазач на детето.

Един ден питам Учителя: „Какво да правим с това дете? Сестрите ми думат, да го осиновим?“ А Той ме изгледа строго: „Ако е трябвало да имаш дете, Господ щял да ти даде и да си го родила досега. Твоята мисия сега на земята е не да гледаш малки деца и то чужди“. И така след този разговор ние върнахме детето на родителите му.

Един след обед беше дошъл Учителят в нашата къщичка и седна на миндерчето срещу масата. Аз направих баница и през това време се разговаряхме. „Учителю, сега докато сме млади можем да си шетаме. Но като остареем кой ще ни гледа?“ Учителят се усмихна, погледна през прозорчето, после посочи с пръст към едно момче и каза: „Ей това момче ще ви гледа. А ей тук ще се построи голяма къща“. Погледнах през прозорчето и това момче беше Сава Симов, син на брат Симо от Мърчаево. Ние го бяхме подслонили, живееше при нас и учеше в София. И точно по това време той беше застанал на двора и Учителят него посочи. Така и стана. Аз останах в същата къщичка да живея, а пък Савата си построи голяма триетажна къща до моята барачка и то тогава, когато на Изгрева не даваха разрешение за строеж, защото се готвеха да го разрушат целия и да построят нови жилища. Ето, така стои въпроса за онези деца, когато Господ реши да им даде условия да растат, първо Господ ги осиновява и после се намира човек, който да изпълни думите Господни. Така аз постъпих със Савата.