18. ГОЛЕМИЯТ ДЪЖД НА ПОСЛЕДНИЯ ПЕТРОВДЕН

Да ви разкажа за последния Петровден на Учителя тука на земята. На 12.VII.1944 г. аз идвам на Изгрева. Моите деца знаете ли колко са били големи? Че едното с ръцете си ми е обвило врата, с крачетата около кръста, а другото, понеже е малко по-големко, на гърба ми пак ръцете тука и краката така. А да ми са ръцете свободни, че аз пък идвам тука на Изгрева и нося, че съм приготвила и нося за Учителя нещо. Учителят не ядеше от всеки. Това не знам знаете ли. Не ядеше. Колко съм се радвала като ме посрещна веднъж Юрданка и вика: „Учителят от всичкото ядене ти яде!“

Тя ми го е казала, защото аз бях отишла и бях там приготвила за Учителя. Как съм го приготвила Той го е почувствувал, защото тя като ме срещна и така първите й думи бяха: „От всичкото ти яде Учителят, от всичкото ти яде“. А не каза: „Това го хвърли там, това го раздай на онези“.

А с мене водя и едно чуждо малко момиченце. А тука една сестра много бедничка, мъничка, за която Учителят е казал, че е в минал живот била китайска ли императрица. Имаше една Толчева. Минка се казваше. Живееше, имаше барачка на Бертоли на мястото, после тука живя в Пловдивските бараки. А пък аз бях евакуирана, моите родители са на гара Искър, та съм я водила по една седмица там да ми гостува. Как изпълнява, как? Чуден човек, нема какво. Да ви кажа, имахме страшно хубави хора. И й викам: „Лельо Минке ма, хайде на Мърчаево“, ами тя не може, защото няма пари. А аз имам, аз съм богата. И тръгваме и отиваме на Мърчаево. А до Мърчаево нали трамвая до Княжево, а там до Владя с автобус и после се ходеше пеш. И аз ги водя децата така, нося и тя с мен и вече отиваме и радваме се. То от цяла България се събрали за Петровден, това е последния Петровден на Учителя. Те се събрали, значи до каква степен Учителят е буден. Това е, че не знам, не мога да изкажа огорчението си, срамувам се, че не можахме да познаем хубаво и да разбереме какво е Учителят. Да, от Изгрева се вдигам и отивам и я взимам Минка, нося моите малки деца, дето ви казвам как ги нося, та за да нося това, което съм сготвила. А водя и тази леля Минка, възрастната, императрицата и едно чуждо дете и то малко. Отиваме. Значи от Владая вече до Мърчаево пеш се ходи. Пристигаме там, то народ, народ, радост, всички хвърчат на земя не стъпват от радост. А по едно време моята, малката дъщеря, която е певицата тръгва към Учителя. Галилей казваше, че ние нема- ме друга певица като нея. Ама нещо голямо е. Учителят на нея в ръка й даде песнарка, но тя искаше дом да прави, да гради семейство. А такива не са за семейство. Казва се Виолета Данилова. От Софийската опера я командироваха в Германия и там остана. А първо я приеха в Старозагорската опера. Направо. Те бяха без разпределение. Направо с конкурс. Първи конкурс в Старозагорската опера. Нея веднага я приеха за солистка с категория. Та Учителя й дава песнопойка в ръка. Тя на колко години беше? Мъничка, още на училище не е ходила. А искаше да прави дом и семейство. Да, да, хайде де? Дом, дом, семейство. А пу-у-у-, а казвам нито един мъж не си зарезва професията заради жена, а жените глупави. От влюбени жени по-глупаво нещо нема да ви кажа. Това е мое мнение и така е. Така е. Та тя от много високо падна. Тя е един конгломерат от способности. Та цигулка ли хване сама цигулката свири. Аз й викам: „Теб ще те върнат в другия живот много назад“. И сега ние ме в Мърчаево. Там е от цяла България са дошли на Учителя за празника и моята малката дъщеря, певицата за която говоря, че е паднала от високо отиде сама при „Извора на Доброто“. Но сега е по-малко нанадолнището. Знаете ли колко беше тогава стръмно. И тя там, не знам какво се сурна и като падна и като ожули ония коленца, па като потече оная кръв. Па д-р Жеков търчи в мазето на брат Темелко, там му е лабораторията. Веднага тича, вади докторската чанта, медикаментите, да превързва коленцата, защото от тях кръв тече. А Учителят така знаете на тераската застанал и като гледа и вика: „Рекох, сол, сол, сол“. Ха-ха-а. Отидоха лекарствата на д-р Жеков, оставиха ги и всичко със сол бе насолено. Нито от рана нещо остана, то естествено сигурно го е боляло много, ама „Рекох, сол, сол, сол“. И това е. И сега най-интересното е как вече ще си вървим. Денят преваля. Аз вече трябва да се прибирам. А ние сме в Мърчаево на събора на 12.VII.1944 г. на Учителя на именния ден, на Пртровден.Това е последният Петровден на Учителя. И вече преваля деня, трябва да се прибираме. И аз отивам при Учителя. Нали водя и моите след мен дечурлиги, чуждите, леля Минка, да целунем ръка на Учителя и да си пътуваме. Ама то подир обед бе вече, бая късно. И като Учителят ме видя, аз Му целувам ръка, а Той ме гледа и ми вика: „Рекох, превозно средство ще има ли?“ А пък аз така нехайно: „О- о, Учителю, превозно средство, ами ще има, разбира се“. А какво става да видите. Бре, отиваме ние вече до Владая, качваме се на автобуса, ще върви- ме до Княжево, нали. А ние сме в рейса, а като се изля един дъжд. Дъжд, ах леле. Ама нали ние сме в рейса. А като гледам, по име сте чули Колю Каишев, Мария Каишева е неговата сестра с мъжът си Аркади, като вървят и като ги вее вятъра, и като ги плюшка оня дъжд. Стигаме Княжево, качваме се по живо по здраво на трамвая в Княжево и спиране накрая. Там се казваше „Свети Крал“ дето спират последната точка на трамваите. То е срещу черквата „Света София“, „Свети Крал“. И ние със слизането ни, хоп сирените засвириха, даде се полицейски час. По прозорците спущаха черните хартии, всяко движение се спира, а дъждът продължава. Добре, ама моя милост не се плаши още. Точно така насреща беше една сладкарница Пачев, тя беше сладкарница на нашия брат Васил Чаушев, който имаше вегетарианските ресторанти. Една лека кола. Ех, там леката кола, отивам веднага, натоварвам дечурлигата това, но се питам най-напред, имахме два дома. Имах точно срещу хотел „Плиска“, дето е големия магазин, това е наше сега и ни го не дават. Аз не искам и да се разправям. А и в Подуяне имаме също голем имот и се питам сега в кой дом да вървя? В тоя или в тоя? По-добре в тоя срещу „Плиска“ дето е, по-близко, през гората. Добре, ама тоз шофьор да ви кажа ми каза една сума. А чантата ми е пълна с много пари, другарят ми беше доста заможен и аз пък съм доста широко така скроена, та ми не се жали. Какво стана, та аз каква сума ми е поискал, за да се не съглася аз да дам тази сума, значи то е нещо било голямо. И продължава, а дъждът почва, така вали като из ведро. Нали на филмове как сте гледали как се лее, лее по ония жълти павета. Тръгваме вече ние пеша нагоре, вървим, минаваме. Аз се отказах от колата, защото той ми поиска, дето ви казвам такава голяма сума ми поиска, дето ви казвам, че имам пари и че съм по-широко съм скроена, не съм скържава така да ми е жал. Но защо стана тогава така, че аз да ми се види нещо невероятно тази сума, за да се откажа, за да изпитам това, което изпитах. Затова е. Учителят ми го е направил това. И бре пред Военния клуб, нали така, дето е сега театъра на военните, там беше, некога имаше някакво кино. Гледам там една кола. Тичам за нея, а незнам какво ми каза той и той не може да ни вземе, а дъждът продължава ли, та продължава. Ние ставаме вече като едни кокошки, целите мокри, а дрехите ни се събраха от дъжда, та ходихме като голи.

Пък съм си избрала и като съм си ушила за празника от един вълнен жоржет една пола хубава .докарана. Аз обичам така, не съм суетна, но съм естет. Учителят казва, взимайте пример от цветята. Обичам винаги да съм спретната и така. И си избрах и съм си ушила една разкошна пола ама то от вълнен жоржет. Оня дъжд като ме бие, а пък тя се събра сега, така както носят модерните момичета минижупи, па моето стана не минижуп.а се вдигна полата до тука, защото е вълнен жоржет, то се сви, ама нали съм никой, пердашим така и тичаме, вече децата немат сила, тая възрастна сестра се влачи, а другото, чуждото дете също, та едвам стигнахме до Орлов мост. И на Орлов мост като видех, а пак оня дъжд така се лее. Пак една кола. Отивам до нея, ангел-спасител. Сега, всичките пари до стотинка, които имам ще ги дам, само да прибера тоя народ гдето е с мене. Малки деца, възрастна жена. Оказа се, че немал пък бензин. И-и-и, ети вече кулминационната точка. Ами сега? Как ще минем, то е хотел „Плиска“, знаете къде е. От Орлов мост колко трябва да минеме и по тоя дъжд да търчим и да търчим. Невъзможно. А там имало едно място, на което на това време камиони спираха и взимаха такива случайно дето са закъсали. Дойде един камион, но аз съм вече в ужас. Камионът дойде и товари. Ти за къде си? Хайде, качвай се, качвай! Дойдоха до нас, като разбрах, че сме до IV-ти км: „А-ах, не може, това е близко“. Па като се разплакаха децата и качиха ни и нас. И за пет минути сме си дома. Прибрахме се у нас, всичките си свалиха мокрите парцалаци, преоблякох ги, настаних ги и на сутринта станаха кукуряк. Нито болни, нито нищо, здрави, нищо им нема, но изживяхме това нещо.

А много малко време след този случай, след този дъжд, на владиката Стефан първа братовчедка ми е нещо като майка, много близка и иска да я заведа до Учителя нещо да Го пита. И тя си свърши разговора с Него, тръгваме си пак обратно. Питам: „Учителю, ще ни вали ли сега дъжд?“ Аз Го вече питам. Той се усмихна и рече: „Рекох, колкото една попова китка“. И точно така стана. Докато минахме през Мърчаево, както попа в котлето натопи китката и каже така, ей толкоз дъждец ни валя. Хайде, за друг път пък повече. Да не ви разправям. Учителят при толкова народ и да ме попита: „А превозно средство ще има ли?“ А аз така: „О-о, Учителю!“ Така с ръката, о-о. А то да стигна центъра на София, да не мога да се прибера. Такива изпитания да изкараме и то за тия чужди деца. Много съм ходила на Мърчаево, много съм ходила. И през времето на Учителя. Ходила съм и след това. И сега Темелко докато беше жив ходех, но много работи от Темелко, много работи слушах, които не мога точно да ви ги предам така. ,