7. „КОСЪМ ОТ ГЛАВАТА НЯМА ДА ПАДНЕ“

Синът ми Велин беше войник когато трябваше да се бият с германците, след като дойдоха руснаците у нас през време на Отечествената война след 9.IX.1944 г. Той бил приятел с ротния си командир и когато заминавала частта му с влака, замолил ротния си командир да минат през село, да си вземат довиждане от мене и след това да достигнат частта.

Дойдоха значи тука у нас, а ротния му беше по чин капитан. И моята жена го пита: „Къде ще водиш моя син“ „Ще идеме, бабо, да биеме германците.“ „Е, добре, че биете германците, хубаво ще правите, но тука има един Учител, може да го попитате, може да ви каже нещо, дали да ги биете или да не ги биете“. Тоя офицер, нали е на тясно каза:“ Да послушаме майка ти. Може за наше добро да е“. Почукаха и Учителят им отвори и цял час ги държа. Какво им е говорил, те си знаят. И си излезнаха и отидоха да гонят частта. Какво са правили по-нататък не знам. Харно, ама по едно време оръдията се чуят близко, бият се. Е, съветваме се с жена ми: „Ние загубихме един син, ето чуват се оръдията, знам какво нещо е войната. Дошло ми е да ида чак на фронта да видя жив ли е“. Но она беше по-умна от мене и казва:“ Защо ще идеш на фронта когато Учителят е тука. Я да почукаме, да го попитаме. Той все ще ни каже нещо добро“. Я помислих и казвам: „Добре“. Почукахме и влязохме при Учителя. Казваме: „Учителю, Ти знаеш, един син си замина, ето и този другия е на фронта, можеш ли да ми разрешиш, ще идем там да видим жив ли е, не е ли“. А той каза: „Ще те пусна ама не можеш го намери и да отидеш. Сега засега германците са го заобиколили околовръст, заграден е, в засада, пък нашите войски с аероплан му пускат храна отгоре, но някой път падне при него та хапне, ама рядко може да падне при него. Ама има едно дере при него, та има диви киселици, та яде диви киселици. Той е малко нетърпелив, та го учат на търпение. Но бъди спокоен, няма косъм да падне от главата му. След десет дена нашите войски ще настъпят и ще го освободят и ще му дадат 24 часа отпуска, да дойде да ти каже вярно ли говоря или не“.

И ние броим дните с жената. На десетия ден към 12 часа той пристига. Иде сина, задава се от далече и вика:“ Тате, дойдох си и косъм от главата ми не падна!“ Гледаме го, целият обгорен, ама си спомних какво беше казал Учителят, че косъм от главата му нема да падне, та да се чудиш, че със същата приказка ме посрещна, гдето беше Учителева приказка. Та каквото каже един Учител, това става. Неговата дума се не цепи. Шинелът му, всичко изгоряло от патрони, косата му тука изгоряла. Казвам: „Бе, Велине, да не си беглец, ето твоята дружина се бият, а ти да не си избягал?“ „Не, татко, дадоха ми 24 часа отпуска, утре заран си отивам. Само дойдох да ви кажа и да ме видите, че съм жив“. „Е, какво беше?“ А той беше картечар. „Слушай, заградиха ни германците у обръч и не може да излазиме и така моята дружина шест души ги избиха с картечницата. Аз сам останах. Но имаше много патрони, та въртим картечницата на лево на десно и германците мислят, че сме много. Ако знаеха, че съм съвсем сам щяха да дойдат да ме намушкат на ножовете. Ама те знаят, че сме много. И така продължавах. А пък хлеб, пускат ми ама много редко. Ама имаше диви киселици, та си отядох на диви киселици. Само на диви киселици прекарах. Утре си вече отивам“. И така сутринта стана и си отиде. Та това е за него. Толкова.