НАЧАЛО

Контакти | Дарение
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

2_23 Хлябът наш насущний - музика за гладните деца

Галилей Величков (1911-1985) ТОМ 1
Алтернативен линк

<p class='bbc_center'><span style='color: #4B0082'><span style=''>"Хлябът наш насущний - музика за гладните деца"</span></span></p> <br /> <span style=''>През 1942 година бяха бомбардирани седем населени места с повече от 27 бомби, с един убит и 19 ранени. Това бе сравнително спокойна година.<br /> <br /> Настъпи 1943. На конференция във Вашингтон, на 12 май, Чърчил се застъпва за така наречената средиземноморска стратегия, централно място, в която трябва да заеме завладяването на Балканския полуостров. Целта на този план е да бъдат стоварени съюзнически войски, да пресекат България, да преминат Дунава, да навлязат в Румъния и да спрат евентуалното нашествие на руските войски в Европа. Това означава, че целият военен театър ще премине България и тя ще бъде разрушена от бомби, танкове и снаряди. Но така се случва, че събитията отиват в една съвсем друга посока. Този план се проваля, но за сметка на това, през октомври 1943 година, генерал Дуайд Айзенхауер, главнокомандуващ съюзническите войски в Европа, приема направеното му от Англия предложение да се извършат широкомащабни бомбардировки над България, с цел да се даде суров урок за нейната "символична война". На 14 ноември започва бомбардировка над София. Пуснати са 327 бомби. На 24 ноември самолетите изсипват над София 156 бомби. На 10 декември са хвърлени 105 бомби. На 20 декември -<br /> 270. През цялата 1943 година са бомбардирани 24 населени места с повече от 1032 бомби. Убити са 436 души, а 810 са ранени.<br /> <br /> Така, през 1943 година, от 14 октомври, София започна да бъде бомбардирана. Градът почти бе евакуиран. Ние всички бяхме напрегнати, изплашени, не знаехме какво ще стане с България. Със свити сърца се срещахме и разпитвахме за новините. Мнозина от нас имаха загинали близки и роднини. Какво ли ще стане с Школата на Учителя? Най-интересното е, че през времето на тези бомбардировки нито една бомба не успя и не можа да попадне в очертанията на "Изгрева". Около "Изгрева" бяха паднали няколко бомби. През това време Учителят беше на "Изгрева". Но със започването на бомбардировките изведнъж реши и започна всеки ден да напуска "Изгрева" и да прави ежедневни излизания до Витоша. Някой трябваше да го придружава. Всички млади братя бяха мобилизирани и бяха вече с военни униформи по своите военни части. Аз също бях мобилизиран и вече униформен. Случи се така, че бях свободен и когато се явих пред Учителя, разбрах, че Той ме чака да Му бъда придружител през предстоящите четиридесет дни. Понякога идваха и други приятели да ни придружават. Но главният неизменен придружител бях аз. Защо Учителят избра точно мен, не мога да кажа. Дали затова, че бях свободен в този момент? Едва ли. Та аз знаех при какво стечение на обстоятелствата и как командирът на моята част ми даде отпуска 40 дни. Вероятно Учителят имаше нещо друго предвид, за да бъда аз Негов придружител, но това остана тайна за мен.<br /> <br /> Обикновено тръгвахме от "Изгрева" рано, вървяхме по Симеоновското шосе и пешком стигахме до село Симеоново, а оттам през ливадите отивахме до Бивака, където отсядаше Братството през многото години преди войната или се отправяхме по някоя от тучните ливади. Там отсядахме, почивахме. Аз свалях от раменете си две раници: едната беше моята, а другата на Учителя. Когато тръгвахме от "Изгрева", обикновено сестра Савка предварително приготвяше раницата на Учителя. В нея тя слагаше хляб, термос с топла вода: кашкавал, масло, сирене, непременно маслини и някое бурканче със сладко или мед, както и прибори. Освен това, в раницата се поставяха и няколко чисти, сухи ризи за Учителя, както и кърпи. Беше правило за Школата - винаги след преход и преди да се направи почивка, ние трябваше да подменим мокрите ризи със сухи, каквито носехме в раниците си. След това изваждахме термосите и пиехме топъл чай. <br /> <br /> Това нещо го правехме без отклонение винаги през тези 40 дни. Там, където отсядахме, аз свалях раницата, изваждах и слагах трапеза, запалвах огън. Изваждах чайник, който носех в моята раница и пиехме чай. Понякога Учителят говореше, но повечето време мълчеше. Беше утеснен и съсредоточен. Говореше рядко. Затова аз не Му задавах въпроси, както правех преди войната. Но не минаваше ден да не Му задам по няколко въпроса, които ме вълнуваха. И всички тези въпроси и отговори аз съм ги описал в моите опитности и така знаете и въпросите, и отговорите.<br /> <br /> Ние се връщахме привечер и понякога Учителят отсядаше в дома на Мария Тодорова и Борис Николов, които живееха на "Симеоновско шосе"14. Техният малък дом се намираше на края на гората, на стотина метра от Ловния парк.<br /> <br /> Имаше дни, когато Той преспиваше там, а аз продължавах за "Изгрева". На следващия ден аз тръгвах от"Изгрева" и минавах пред малкия дом, за да взема Учителя. Тогава Мария Тодорова ми подаваше Неговата раница, в която бе сложила сухи ризи за Учителя, както и приготвила сладкиши и закуска за Него. През това време Борис Николов беше мобилизиран в противовъздушната гражданска отбрана. Понякога и той, и някои други приятели успяваха да вземат отпуск и да ни придружат.<br /> <br /> Един ден, като минавахме през село Симеоново, десетина деца тръгнаха след нас и ни следваха на едно разстояние от 20 метра. Отвреме навреме аз се спирах, поглеждах ги, беше ми неприятно, че ни следват, защото смятах, че пречат на нашия разговор с Учителя. Аз спирах и махах с ръка, както се маха срещу кучета, срещу селски кучета, които ни сподирват. Но те не се стряскаха и продължаваха да вървят след нас. Аз, разбира се, не можех да се наведа да взема камък и да го изпратя срещу тях, както се прави срещу кучета, които ни сподирват с лай, когато минаваш през някое село. Усещах, че заради тях не можех да проведа никакъв разговор с Учителя. А разговор изобщо не можеше да се проведе него ден. Таман исках да запитам нещо Учителя - нещо у мен ме спираше. Дойде време да направим редовната си почивка. Ние седнахме. Аз отворих раницата, извадих хляба и ножа. Учителят посегна с ръка, взе хляба и ножа и започна да реже тънки филийки хляб. Аз наблюдавах съсредоточено, защото знаех от опит, че нещо ще стане с този хляб. След като го наряза,.Учителят се обърна леко и отправи поглед встрани. Поглеждам - и какво да видя: децата, които ни следваха неотклонно вече стотина метра извън селото, бяха насядали на земята на двадесет метра по-надолу от нас. Насядали и ни наблюдават. Без да ни изпускат от очи. Учителят се усмихна и им извика: "Деца, елате тук!" Те седят и само очите им светят. Учителят втори път ги подкани. Накрая те се престрашиха, едно след друго пристъпиха към нас и застанаха пред Учителя. На всяко дете Той подаде по една филия хляб. Те я подемаха с две ръце и веднага почваха да ядат. После се отдръпнаха на една-две крачки и лакомо мляскаха засъхналия бял хляб. Аз наблюдавах как мляскат, лакомо гълтат и се опитваха да се усмихват. Отдавна не бях преживявал такова нещо. Аз също като малък бях преминал през немотия и глад и тогава дочух, че в това всеобщо мляскане и преглъщане имаше някаква музика. После те преглътнаха и последния залък и се усмихнаха на Учителя. Те бяха селски деца и не знаеха как и с какви думи да благодарят, но от очите им излизаше светлина и музика. <br /> <br /> Аз се обърнах към Учителя и Той каза: "Те бяха гладни, затова вървяха след нас. Гладът за тях - това са онези сирени, които вият над града и предизвикват ужас навсякъде. Гладът е също сила и понякога всява страх в съзнанието, когато не е будно. Но при децата... Да нахраниш гладни деца, няма по-добра песен, изпята за хляба наш насущний." Децата се усмихнаха още веднъж и леко, внимателно се отдалечиха и загубиха от погледите ни. Аз ги наблюдавах, а преди това си мислех, че пречат на разговора ни с Учителя. Наведох глава и замълчах. Отворих кутията, където имаше масло, сирене и маслини и подадох на Учителя. Той се усмихна и каза: "Хляб наш насущний". Пихме чай. Долу под нас се разстилаше града, уплашен и стреснат от бомбардировките. В ушите се бяха забили думите: "Хляб наш насущний". Отнякъде долетя в мен някаква мисъл. А кога Словото Му щеше да стане "хляб наш насущний" за человеците? След малко в мен долетя и отговорът от пространството: "Докато човек не огладнее и не ожаднее, не може да търси хляба наш насущний и живата вода на живота."<br /> <br /> Него ден, по същия начин се прибирахме надолу към града. На раздяла, Учителят прошепна: "Сега разбра ли какво значат онези думи на Христа за децата в Евангелието на Марка: "Който приеме едно от тези дечица в Мое име и Мене приема, а като приеме Мене, приема не Мене, но Този, Който Ме е пратил"(Марка гл.9, ст.37)?" Аз се наведох, целунах десницата Му и казах: "Разбрах, Учителю!"<br /> <br /> На следващият ден, аз отново в уречения час бях на своя пост и отново с Учителя, се запътихме към Симеоново и Витоша. Това продължи цели четиридесет дни. Веднъж, една сестра попита Учителя: "Защо Учителю, Вие всеки ден напускате "Изгрева" и отивате на Витоша?" Учителят я погледна и спокойно отговори: "Рекох, тук, на това място няма условие да се поддържа повече връзка с Бога". Аз бях до нея и разбрах причината: най- важното в тези 40 дни на бомбардировки бе връзката с Бога, за да се запази Школата и тоз народ!</span> <br />


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ