3. КАК СЕ ЗАПИСАХ ЧРЕЗ „ДРУГИГО“ В МУЗИКАЛНОТО УЧИЛИЩЕ

Аз и брат ми работехме с Бертоли в неговата бригада. Работейки с Бертоли, като помощник правехме една фигура на орленце на сградата,която се намира на ул. „Граф Игнатиев“ и ул. „Толбухин“. По едно време наблюдавам две деца с цигулка пътуват по посока на кино „Дружба“. Аз скачам бързо, тръгвам подир тях и те ме завеждат в една квартира, където ме посреща един човек с халат и казвам: „Добър ден“. Той пита: „Какво има?“ Аз съм малко смутен, защото пред мен бе застанал музиканта и цигулар Сашо Попов, когото познавах от преди това. Той пак: „Но за Бога, какво има?“ Отговарям: „Господин Попов, искам да разбера как се настройва цигулка?“ Аз стоя вънка, за да не му изцапам килимите, защото съм с работни дрехи. Той ме взема за ръка и ме вкарва в хола и каза на децата да покажат какво са научили за днес. А тези деца се оказаха Любчо Янков, сегашния цигулар, който живее в Париж и Петю Христосков, сегашния професор по цигулка в консерваторията. Сашо Попов, като че ли разбра моята необходимост, накара детето да свири и още току-що започнало му каза: „Не си готов!“ Удари го с лъка по главата и каза: „Утре ще дойдеш!“ Същото повтори и с другото детенце. Тогава разбрах, че това той направи само заради мен, защото видя, че аз съм работник и трябва да ми спести времето и каза на Петю Христосков: „Петю, вземи този чичко със себе си, заведи го у вас, дай му моята цигулка и го занимавай по цигулка. Ще го водиш веднъж в седмицата при мене“. И действително тръгваме ние с Петю, отиваме на ул. „Дондуков“ в къщата, където живееше директора на класа - композитора. Петю ме завежда вкъщи, вади от под кревата една кутия, отваря кутията, а аз бързам да видя цигулката. Една цигулка хубава, майсторска голям формат, която много отговаряше на моята голяма ръка и се много зарадвах. Но винаги в главата ми беше мисълта да не се издам, че аз мога да свиря на цигулка. Не исках да се знае. Петю ми даде постановката като започна от А-Б. Даде ми цигулката без разписка на доверие и аз започнах да свиря денонощно. Минават десетина дена, а Петю казва: „Чичо, няма да те водя при Сашо Попов. Аз ще те занимавам. Ти напредваш с часове, а не с дни“. Минават още месец-два и ми казва: „Аз съм ученик в музикалното училище и скоро има изпити. Ако се явите на конкурс имам чувството, че ще ви приемат“. Той ми даде музикален материал за тия изпити - концерта на Кох и се явявам на изпит и го издържам. Обаче директора Никола Абаджиев, тогава предпочете да запише един свой племенник преди мене, а мен да запишат резерва. Но аз като разбрах това отидох при Учителя и споделих с него болката си. Той ме изслуша и каза: „Твоята работа ще се нареди, но чрез другиго“. Аз тръгнах да търся кой ще бъде този друг, защото не попитах Учителя. Но като почнах да търся, оттук оттам с познати, че стигнахме до министъра на културата Радев и по негово настояване се записах като редовен ученик. Не минава дълго време, на един годишен изпит Сашо Попов ме наблюдава и казва: „Атанасе, ще ти дам един инструмент и едни ноти. Този инструмент се казва виола. Ще направим царски оркестър. Ще има конкурсен изпит и за това се подготви. Ако успееш да го вземеш, ще влезеш да свириш там“. Аз вземах виолата, който бе чехски инструмент, с хубав лак, с хубав тон, с хубав тембър на човешки глас. Просто се влюбих в тази виола и съм свирил толкова много, че нямах време да пия вода. Мама ми наливаше вода в чашата и ми я подаваше да пия, а аз я пиех от нейната ръка и през това време свирех, беше ми дал Хан-Сит - концерт, а това бяха ноти, които научих през нощта на алтов ключ. Веднага се справих с материала, явявам се на изпит, приемат ме и започвам да свиря в царският оркестър на виола. А тогава имаше само двама виолисти в това училище. Аз бях третия, а учител по виола ми беше Коста Киров през 1935/36 г. И така започнах да свиря в Царския симфоничен оркестър, а това за времето беше нещо много голямо. И голям успех за всеки музикант. Така че аз, за да стигна до него все някой друг се намесваше, проправяше пътя ми и ми съдействаше. Този друг се явяваше непрекъснато още от детските ми години. И този друг вземаше различни служби и места и носеше различни лица и имена. Отначало този друг бе майка ми, след това директора на пансиона в Бургас, после италианския цигулар от Варна, после брат Бертоли на Изгрева ми съдействува, а лютиера Коста Гнатюк ме учеше и запознаваше с устройството на цигулката. Дойде време едно малко дете да ме нарече чичо и то ми беше учител в моя път. Накрая стигнах до Учителя и Той ми показа, че моят път се нарежда, не от мен, а от някой „другиго“. А от мен се иска само старанието, труда и посвещението към цигулката и музиката. Така министърът ме записа, така Сашо Попов ми помогна да влезна в Царският оркестър и така накрая разбрах, че този „другиго“ имаше различни лица и различни имена. Но този, който го управляваше и направляваше ме невидимата ръка на Учителя.