36. ПЪРВАТА ФАЗА НА ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА

На казармата в Ямбол бяхме работили близо един месец и като приключихме работата ни дадоха отпуска. Имаше специален влак за войниците, нали отпускари много, бяха прикачили вагони. Добре, но аз си взех билет за бързия влак и така пристигнах в София. Минаха няколко дни и 9.XI.1944 г. ме завари в София. Едни се радваха, други плачеха. Аз слушах тогава редовно радиото. По едно време съобщават, войниците от VI. пехотен полк да се съберат на еди коя дата в Панчарево и от там ще минат в марш през София и ще отидат в Криводол до Банки. Там беше лагера, където ще прекарат лятото. Там имаше разни колиби, къщи, землянки. Минаха два-три дни и се прибрах в полка в Криводол, тъй като бях останал на Изгрева. Полковият фелдфебел ми вика: „Гради, какво да те правя тебе? Ти беше телефонист, беше във ветеринарната лечебница, обаче през твоята отпуска фелдфебела Киров, който беше в лечебницата вземал друг войник“. Пък аз бях много неудобен, защото той продаваше лекарства, после обичаше ракията. Ние бяхме трима души и още по пътя ме гледаше така накриво, пък аз не пиех нищо и винаги седях в канцеларията и виждах всичко. На Киров това не му харесало значи. Минаха няколко дни, имаше вечерна проверка, но преди това, а там имаше рекичка и аз бях отишъл по някаква нужда и какво мислите, тъй както бяха строени войниците започна престрелка направо на месо. Почнаха войниците да викат, да плачат и аз оттам се прибирам право в канцеларията. Като влязох, там имаше трима-четирима души офицери и полковия фелдфебел. В това време високоговорителя съобщава: „Всички началници, войници да напуснат лагера и да заемат позиция в полите на Люлин“. Излязоха офицерите, фелдфебела нали е царски човек го гледам - жълт- зелен, трепери и вика: „Гради, бягай!“ Той беше ми казал къде да спя. Аз го гледам и му отговарям: „Г-н фелдфебел“, той беше по-млад от мене, „каквото става с вас да става и с мене. Аз оставам при вас.“ Той вика: „Не може да останеш при мен, защото аз не зная какво ще се случи с мене. Всеки момент може да дойдат тук да ме арестуват. Всичко става“. „Точно за това няма да те оставя сам“, му казвам. Той, въпреки неговата молба-заповед, други път като ми заповяда нещо слушах, но тогава седнах при него тъй и той извади един сандък с ленти за картечница, донесе сандъци патрони и цяла вечер сме пълнили ленти за картечници. Така прекарахме нощта. Сутринта разбрахме, че са хванати няколко офицера, които са стреляли, нали те си имат начин на действие, та като разпуснаха войници едни заминаха за Люлин да вземат позиция, други по заповед направиха един кордон където са стреляли и хванаха някои войници и главно офицери. Добре, но минаха няколко дни, заминаваме за фронта. „А теб какво да те правя“, казва фелдфебела. „Ти пушка не носиш, месо не ядеш.“ Чуди се. А той пък и по-ра- но ми помогна, защото като вегетарианец бях по-специален. Викам му: „Г-н фелдфебел, каквото наредите, това ще бъде“. По едно време, той като мисли ми вика: „Гради, аз в София в казармата си имах ключар, VI.полкови, обаче той е в София. А тук на фронта има все пак доста багаж. Затова ще те направя ключар.“ Отговорих: „Каквото наредите, това ще бъде“. И така той нареди да бъда ключар. Прибрахме багажа, каквото трябва и тръгнахме за Гюешево. Отидохме там и след един-два дни полка тръгна за Крива паланка. Мене ме оставиха в една воденица на вода. По едно време излизам от воденицата и гледам отдалеч една девойка бяга, може женена да е била, не знам. След нея един войник я гони. Тя като приближи се сетих каква е работата и й викам: „Влез във воденицата“. Тя влезе във воденицата и войника като бяга, не можа да забележи тя къде отиде и като дойде при мене, аз мръднах настрани да го посрещна. Той викна: „Тука имаше една жена, къде отиде?“ „Ей тука по дола надолу“, му отговорих. И той хукна да я гони надалеч по реката и аз й викам: „Девойче, излез, той отиде надолу да те търси“. И тя си отиде, защото имаше там колиби, къщи и тя се скри. Минаха няколко дни и дойдоха две каруци, вдигнаха ми багажа и оттам тръгнахме през границата. Стигнахме Крила Паланка и отседнахме в местността Стамболова махала.

Там имаше много палатки и всички ранени войници ги докарваха с линейки. Аз имах голяма палатка, в която държах багажа, но нямаше кой да носи пощата и аз отивах с торбата в Крила паланка пусках пощата и се връщах. Един ден гледам - погребение. С катафалката, с попа, народ се събрал от града и на другия ден какво научихме. Това не било погребение, а било радиостанция на германците, курдисана в Крила паланка. И как да я изнесат - само по тоя начин. Като погребение - отиват на гробищата, но после ги открили.

Господ здраве на дава на брат Драган Петков, той беше шофьор и караше линейка. С него често пъти се виждахме. Мина известно време линейките пристигат. Аз приготвях нещо за обед или закуска и той отсядаше така. Като дойде линейка аз вземах ранените войници и ги свалях, а после от Крила паланка идваше друга линейка, която ги взимаше. По едно време пристига една кола от Крива паланка, слиза един офицер и вика: „Войниче, какво правиш тук?“ Отговорих, че пренасям войниците. А той да се случи генерал Владимир Стойчев, командващ Първа българска армия. Та лично ме поздрави.

От тая Стамболова махала, където бяхме настанени, като се минат няколко километра към Македония се намира Стражин. Там пристигнаха от България парашутисти, които са охранявали до тогава Министерството на войната и ги хвърлиха в атака. Там загинаха може би 150 войника между дърветата на километри. Имал съм много случаи когато след това са идвали близки, бащи, братя на войниците да ги търсят, разравят и ги познаваха по чорапите, по ризите, изобщо по дрехите, с които са били облечени.

В Стамболова махала веднъж валя такъв силен дъжд, че водата започна да тече по гърба ми, защото палатката ми беше поставена на една вада, пък леглото ми беше точно над вадата. В това време германците ни обстрелваха, понеже знаеха, че в Стамболова махала има войски. Не смеех никъде да мръдна. Вярно, че бях в палатката, но водата беше извънредно много. Не минаха няколко дена и след това дойдоха две каруци, които вдигнаха багажа след което отидохме в една местност Чифте хан, край шосето за Скопие. От там се отбихме в едни къщички където и пренесохме багажа. Всичко беше предварително огледано къде да бъде склада. За сведение там беше и полковия щаб, в който имаше разни адвокати и др. Аз от време на време излизах да се поразходя така. Затварях вратата и излизах. А там около Чифте хан имаше баир с големи скали и като се разхождах на много места виждах убити германци. Беше забранено да се погребват. Имал съм случай, като вървя по билото на баира да видя партизаните от Македония. После там 10-12-годишни деца, сложили шмайзера, сложило лентите патрони, все едно, че отива войник на война. Гледам германците съблечени голи съвсем. Всичко им взето и дрехи, и обувки. Аз си нося лопатката и други работи, но смея ли да изкопая някое трапче и да го търкулна там. Нали е забранено. Викам си, някой може да ме прицели и ще ме убие като нищо и си отминавам. Така ги изядоха орлите и гарваните.

Един ден дойде там един подофицер да донесе някакъв багаж и да вземе нещо. Багаж за към Куманово. Добре, но излязохме по едно време на шосето от Чифте хан. Пътят се събираше с шосето и ние тръгнахме с каруцата по него. Аз карам каруцата, а той седнал до мене. По едно време гледаме два самолета идват от към Скопие над шосето. Това беше сутринта около девет часа. Ние мислим, че са български, защото надписите бяха български, те се виждаха. Ние си говорехме както вървеше каруцата. Самолетите отидоха до някъде. Навярно разузнаваха и се върнаха. Назад нямаше войски. Като се връщат летят ниско един след друг на разстояние. По едно време като започна картечен огън и малки бомби. Имаше тук-таме войници и коне и те стрелят. И още първия самолет като мина засегна моя другар на каруцата, който беше арменец и се наричаше Тороз. Един куршум го засегна в рамото и той се търколи и падна на земята. Аз слязох веднага, откачих палдъмите на конете и гледам идва втория самолет. И за всички може би е лъжа, но за мен истина, турих каската и започнах да чета 91.Псалом. Колко пъти съм го започвал и докъде съм стигал не знам, обаче като мина самолета, пред очите ми от куршумите светлината изглеждаше като че ме нападат оси или пчели. В това време хвърляха и бомби. Но мога да кажа смело, че не ме хвана куршум нито по каската, нито по тялото.

Считам, че тук е мястото да ви разкажа един случай, който съм чувал или чел в някоя беседа, но който е от Учителя: Това е било когато французи и българи са воювали на сръбската граница. Един французки войник бил натоварен да убие българския войник, който бил на пост. Но това било през нощта, а през нощта е най-тихо и французина като се навел, нали по земята звукът се предава много добре, чул че българинът пее някаква молитвена песен. Това го накарало да се позамисли и като мислил така, решил да не убива българина. Минава време и войната свършила. Същият тоя българин пътувал веднъж по море. Но излязла силна буря и кораба бил в опасност и можело да загине с всичко, което е на него. Тогава българина призовал всички пътници на молитва и започнал сам да пее 91.Псалм. Не минало много време, бурята утихнала постепенно и кораба излязъл от опасност. Тогава един французин се приближил до българина и му казал: „Тая песен ти спаси живота! Аз бях натоварен да те убия когато бях на фронта на сръбската граница!“ Всеки човек има поне една опитност, в която е чувствал пръста на провидението, но ние хората сме свикнали да отдаваме всичко на случайността.

Забравих да ви кажа за Куманово. Точно по Димитровден, цяла вечер артилерията не спря. Гърмяха, правиха, струваха, а то през тия дни германците чакали техните войски да излязат от Беломорието през Скопие, и те да излязат от Куманово и да се приберат към Германия. Като пристигат нашите войски в Куманово, какво да видят - всички германци се изтеглили и те събаряли само постройките.

По това време аз кореспондирах със сестра Райна Калпакчиева. Мама беше евакуирана на село. Бях й писал писмо по него време и като се върнах от фронта тя ми разправя, че като получила писмото отишла на полянката където заварила Учителя с няколко души братя и сестри. Тя казала на Учителя това, което аз съм й писал и каза: „Аз никога през живота си не съм виждала Учителя така, да се отдели на няколко крачки и тъй да се моли и да влезе във връзка с тебе...“

След това един-два пъти се наложи да отида до Куманово откъдето можех да получа суха храна. В това време срещнах оня войник Витан с когото бяхме в картечна рота на турската граница и когото щях да ударя с лопатата по главата. Той водеше един кон. С него се видяхме на няколко пъти и се познахме, разбира се. Попитах го: „Абе ти от къде си?“ Той каза, че бил от с. Дървеница. Дори станахме приятели понеже при мене все се намираше по малко хляб и нещо друго, а той се оплакваше, че гладувал. На няколко пъти му давах по нещо за ядене и той ми беше много благодарен. След като ни разпуснаха и се прибрахме по домовете си ние се срещнахме с него в Дървеница и той ми стана един от добрите приятели. На български казват, ако искаш да станеш с някого приятел, трябва първо да се напердашиш... После него го отчуждиха и му дадоха апартамент, там където живееше сестра Анка Каназирева, в същия блок и вход, но на втория етаж. Беше добър момък, но обичаше да се шегува, да изпъкне. Брат Пеню Ганев пък живееше в другия вход, така че се виждахме с него много пъти когато посещавах брат Пеню или сестра Анка.

Един ден пак така отивах за храна и един офицер от дивизионния щаб, който беше по професия адвокат, ми казва: „Гради, знаеш ли, че нашият полк го уволняват вече.“ Ние бяхме стигнали до Куманово, до Скопие и бяхме направили вече девет месеца, та нашия полк ще го връщат. Отидох до Куманово, получих си храната и се явих при ротния командир. Казах му, така и така нашия полк го връщат. Какво ще правим с багажа? Той ми вика: „Докато не получа заповед нищо не мога да направя“. Казвам: „Ще ми разрешиш ли да направя каквото искам?“ „На твоя глава прави каквото искаш, но заповед от мене не можеш да получиш“, отговори той. Аз се съгласих с това, че той не може да ми даде заповед. За сведение при мене идваха някой път войници и носеха разни раници от убити или ранени войници, разни багажи. Вечер аз си лягах вънка в коридора. Той беше измазан така със стълбове и от него се влизаше в стаите. Когато нямаше войници аз оставях склада отворен, а пък и да имаше лягах до вратата, защото одеала имаше много, колкото искам. Някой път лягат до мене други войници и си приготвят шмайзера, бомбите до тях. Аз им викам: „Тоя, който иска да обере склада и заключено да е всичко може да направи и да отвори. Оттука минават по цял ден македонци окичени с шмайзери, с патрони. Какво сме един-двама войника? Няма да усетим как ще ни утепат и ще ни вземат склада, ами като видят, че е отворено, аз съм по-спокоен“. После много от войниците си оставяха при мене часовници, златни пръстени и т.н. Когато са на фронта с тях може да стане нещо, а при мене беше по-сигурно. Оставяха и адресите си. Като се прибрах в склада, казвам на хазаина. Той имаше каруца: „Ела да ми пренесеш багажа!“ Вземахме и една войнишка каруца, натоварихме всичко и отидохме на шосето където бяха постройките на Чифте хан. А там пристигат тия, които идват от далечен път вечер. Почиват си и на другия ден тръгват. Пристигнахме значи там, стоварихме багажа, покрих го с брезента на палатката и в това време гледам да мине някой камион. Аз си направих сметка, че като почнат да вдигат полка след като получат заповед за връщане в България, то ще бъде претоварено навсякъде и няма да има кой да ме прибере. И тъй пристигна един празен камион, спрях го. Имаше и други войници, а той отивал в Гюешево. Казвам на шофьора: „Тъкмо ще занесем и тоя багаж до там“. Натоварихме багажа, отидохме в Гюешево и там го стоварихме. Викам на войника: „Сега какво да ти дам за услугата. При мене има патрони, шмайзери...“ Той ме гледа, гледа и вика: „Дай ми един шмайзер“. Дадох му да си избере, който иска. Той ми направи такова добро, че ме доведе, какво е един шмайзер. А той се качи на камиона и отиде до Кюстендил да товари там някакви багажи от гарата. Аз курдисах пак голямата палатка, покрих багажа и като легнах и заспах. По едно време чувам гърми, святка и гледам цялото Гюешево свети. А то било, че дошла заповед. VI.пехотен полк го уволняват и всички войници, кой гърми с патрони, кой хвърля разни бомби. На другият ден, още като съмна имаше камиони, които пътуват за Кюстендил. Спрях един камион, помолих шофьора и му казвам: „Ще те почерпя каквото искаш само и само да ме закараш до Кюстендил. Ето, аз съм ключар на VI.пехотен полк“. Той не ми отказа, аз му дадох някои работи и той се радва така. Извикахме войници и натоварихме багажа и тръгнахме... Като пристигнахме на гарата в Кюстендил, а там имаше градина и в нея празни площадки. Курдисах аз палатката и прибрах багажа. Но седях един ден ли какво, два дена ли. А там живееше един мой близък приятел Стефко Миланов. С него се бях запознал в Горна Джумая. Той беше студент в Свищов когато работех там. Тогава аз разполагах с пари и го черпех често. Отидох у тях на гости и му казах, че досега мина всичко много хубаво, но сега не мога да се прибера в София. Той каза: „Лесна работа. Помощник началника или началника ли беше ми е приятел, ще наредим нещо“. Той отиде и говори с началника и началника ме извика, дадоха ми един празен вагон, само че открит. Аз нагласих отново палатката, защото може да завали дъжд и пренесох на части багажа, който трябваше да се пази от дъжд и вятър. Пренесох си и леглото и т.н. След като свършиш тая работа гледам един селянин ходи насам-натам притеснен много, по-възрастен от мене. Казах му: „Чичо, какво те тревожи, че бягаш нагоре-надолу?“ Той ми отговори, че брат му или сина му са убили на фронта, докарали го тука, но от тука трябвало да му дадат вагон да го закара до София, но не се нарежда нищо и не може да намери превозно средство. И сега освобождават VI.пехотен полк и вагоните са заети, не знае какво да прави. Аз го погледнах така и му казвам: „Лесна работа. Я го донеси тука, ще го сложим в моя вагон до София. Всеки момент ще дойдат да ме закачат“. Той помолил и няколко души дойдоха и го донесоха, защото аз трябва да стоя на вагона. И тъй както ми е леглото го сложихме в палатката до леглото. Беше вече към края на ноември, може дъжд да завали и т.н. да не е на открито. Селянинът отиде във фургона при началник влака и влакът потегли. Така тръгнахме значи от Кюстендил и спряхме в Горна баня. В Горна баня като спряхме първата ми работа беше да отида да си налея вода в манерката. Прибрах се във вагона, но дълго време, може би час или час и нещо не ни даваха път. Близкият на покойния войник се разхождаше по перона, но изведнъж влака като свирна и потегли с бързина и аз не видях какво стана. Обаче като стигнахме София чакам да дойде селянина, но го няма никакъв и в това време моя вагон го отделиха и го прикачиха на околовръстния влак. Мене трябваше да ме оставят на гара Сердика, на мястото на настоящия дворец на културата „Людмила Живкова“. Аз седя и се чудя какво да правя. Вагонът трябва да се освободи и си викам, как ще ме намери тоя човек, освен по вагона и по бялата палатка... И тъй прекарах него ден там, защото той обикалял през това време да ме търси по гарите около София. По едно време пристига. И навярно негови хора са го чакали, защото веднага свалиха убития войник. На другият ден аз разтоварих багажа и освободих вагона. Прибрах се на Изгрева и първата ми работа беше да се срещна Учителя. Когато отидох Учителя тъкмо излизаше от стаята си и отиваше към полянката. Целунах Му ръка и с Него отидохме до средата на полянката и седнахме на пейката, която беше до електрическия стълб. Учителят ме разпитваше за войниклъка и какво мисля да правя. Направи ми впечатление, че Учителят беше облечен в едно кожухче с ръкави, имаше силна хрема и кашлица и аз като че за пръв път така го виждах и си казах на ума си, все едно, че отивам при най-обикновен човек, така като го виждах здравословно как е. Казах Му дори: „Учителю, нещо не сте добре със здравето!“ „Ами настинал съм много“, отговори Той и после ми каза: „Хайде да се преместим, че тука има вятър“. Преместихме се под навеса на беседката където свиреха музикантите през дъждовно време или при силно слънце сядаха на сянка. Учителят пак ме запита: „Какво мислиш да правиш?“ Казах Му: „Учителю, ще отида на село да прибера майка си“. Не съм и помислял, че това може да бъде последния ми разговор с Учителя. Направи ми впечатление, че Той така ме запита, кога ще се върна и т.н. Аз Му казах, че ще отида и ще се върна. Това беше в началото на декември 1944 г.