МАРИЙКА МАРАШЛИЕВА

БЯЛОТО БРАТСТВО В РУСЕ

Считам, че задачата, която съм си поставила в настоящия труд не е по силите ми, тъй като лицата, за които трябва да пиша и които са били свидетели на тия събития отдавна вече не са между живите. Останали са само някои спомени разказвани от родителите на деца или внуци, предавани от уста на близки и познати от приятели и съмишленици. В случай, че има някой, който има по-пълни сведения във връзка с някои случки ще бъда особено благодарна, ако може да помогне за по-ясното и по-вярно описание на тия събития.

Аз съм родена на 14.11.1922 г. в Русе и познавах тия приятели, някои по-малко, някои повече. Доколкото можах описах това време за братския живот в Русе, като същевременно разпитвах по- възрастни хора - приятели, познати и сродници, които можаха да ми дадат някои сведения за близките им.

Историята на Русенското братство започва вероятно от един скромен, трудолюбив и добър човек на име Иван Вълчанов Явашев. Къде е роден и кога не мога да кажа, но аз го познавах, бях още съвсем малка. Познавах и жена му Софка. От майка си зная, че те първоначално са имали кръчма, в която работели двамата. Имали са и ниви, които са обработвали.

Веднъж в Русе била дошла ясновидката Кортеза, която била известна по онова време в България. Може би както е известна сега ясновидката Ванга. Кортеза говорела на народа по градове и села. Така и тук в Русе тя говорела на един площад, мисля, че пред църквата „Свях Светих", която по-късно бе съборена, за да построят на нейно място „Пантеона" в Русе. Иван Явашев бил между народа. Както говорела тя се обърнала към него и казала, че той не е верующ, но че ще стане един поврат в неговия живот и той ще стане верующ. И наистина, след известно време Иван Явашев се запознал с Учителя Дънов и от тогава става наистина един поврат в неговия живот. Първо той затворил кръчмата и започнал да обработва сам нивите си. Има едно изказване на брат Йордан Новаков (предадено ми от Таню Танев наш съмишленик, който гостуваше често на Новаков, а той беше ръководител на братството в Русе в последните години). Иван Вълчанов Явашев бил подарил на братството 180 декара ниви. По това време имало в Русе хора, които имали желание да живеят комунален живот и брат Иванчо бил склонен да даде имота си за тая цел. Неговото място, където живееше както и нивите му се намираха в местността „Свирчовица" край град Русе. В тая местност има и сега една каменна чешма с корита, от които да може да пие вода добитъка. За тази чешма казваха, че е изворна и че водата идва откъм Образцовия чифлик на една малка жп спирка до Русе - Батмишка вода. Водата беше много хубава и студена, казваха също, че била лековита и мнозина ходеха да си наливат вода от нея специално за пиене и лекуване. На едно разстояние от 500 м брат Иван Явашев имаше къща, а под нея дам за конете. Имаше и каруца. С помощта на конете той обработваше нивите си и сееше разни земеделски култури. Като се запознал с новите идеи на Учителя той пожелал да подари имота си на братството тъй като те са нямали деца. Когато споделил това нещо с Учителя, последният казал на брат Иван, че трябва за това нещо да попита и жена си Софка. Оказало се, че Софка не била съгласна да се даде целият имот. По всяка вероятност брат Иван Вълчанов Явашев е бил направил завещанието си като е завещал 180 декара на братството, а друга по-малка част на жена си Софка. Не след дълго време станало нещастие с брат Иван Явашев. Като карал каруцата си конете се били подплашили от нещо. Той слязъл от каруцата, но станало така, че каруцата минала през тялото му и той починал веднага.

По същото това време е имало в Русе доста братя и сестри. Те се събирали у брат Никола Ватев, бивш ковчежник при военните. Като дете аз съм ходила на вечери в неговата къща на ул. „Видин", в която се събирахме, там се правеха молитви, четяха се беседи, правеха вечери. Спомням си как отивахме у брат Ватев на вечеря в голямата светла стая, седяхме в кръг на земята, а пред нас постлани бели покривки и на тях поставени разни плодове и други неща за ядене. Брат Ватев беше внушителен със своята бяла брада и мустаци, синеок и красив. Той беше ръководител, а също и медиум. Съпругата му Величка Ватева беше починала и той правеше връзка с нея. Тя му е диктувала назидателни писма, които по-късно бяха събрани и напечатани на пишеща машина, На вечерята брат Ватев заедно с другите братя и сестри правеха молитва, а след това всички сядаха, а брат Ватев разчупваше голям хляб изпечен за случая, благославяше го като произнасяше разни формули и отчупваше всекиму по парче хляб, което внасяше една особена тържественост на вечерята. Трябва да отбележа, че колкото и приятели да присъствуват на вечерята накрая винаги оставаше по едно голямо парче хляб. Как ставаше тая работа, вероятно се досещате за принципа на множението на Христовия Дух. Уреждаха и малка литературно-музикална програма, при която и ние децата вземахме участие. Днес още помня първото стихотворение, на което ме беше научила майка ми и което декларимах:

„Райка"

„Тича Райка към чешмата, тича мило внуче, за водица бистра, хладна, с малкото бърдуче. Ала други я преварят, слагат си котлите. Тихо Райка се замоли мило на момите: „Дайте мене ред, ма каки, първа да налея, мене стомничката малка, колко е от нея! Че дома ме дядо чака, капнал от умора." Вси се дръпват. Райка слага малкото бърдуче. Пък и кой ли не ще да отстъпи на туй мило внуче! "

На вечерята пеехме братски песни, чувстваше се една особена задушевност между всички. Като че някакъв електрически ток минаваше през нас. Всички бяха със светнали лица, радостни и щастливи. Брат Ватев имаше трима синове: Васил, Петър и Благовест и две дъщери - Кука и Кина. От тях Петър свиреше на цигулка братски песни и Паневритмия.

Между братята имаше и петима рождени братя Маркови. Те бяха родом от с. Велчево, В. Търновско: Симеон, Стою, Колю, Рашко и Йордан. Последният си замина през 1984 г. Рашко свиреше на флейта, а Йордан на цигулка. Те са имали още един брат Ганю, три сестри, които не бяха в Русе и нямаха връзка с братството. Стою бил ходил в Русия като градинар преди 1917 г. и там упражнявал градинарство. Като се запознали с новите идеи на Учителя Дънов, те решили да посветят живота си на Бога, да не се женят. Най-големият от братята Маркови имаше някакви ясновиждания и опитности с Учителя. През време на войните у много хора по това време се е пробуждало едно ново съзнание, една вяра, че има провидение, че Бог пази своите чада в трудни моменти, когато уповават на Него. Разказвани били много опитности, когато по чудо мнозина се спасявали от явна смърт. Започнали да излизат много книги, брошури и списания, в които се изнасяли опитности и в които се говорело за трезвен, въздържателен живот, за вегетарианство, суровоядство, за природолечение, за природосъобразен живот, за ясновидство, за друг свят, за невидими помагачи.

Така например, Симеон Марков разказваше една своя опитност през време на една от войните, в които беше участвал. Той се намирал на фронта и чувал как нещо му говорело отвътре: „След два дни ще дойдеш в София. Ще ме потърсиш на ул. „Опълченска" 66!" Той се учудил как ще отиде в София, нали е на фронта? Но станало така, че го ранили и го закарали в София, в болницата. След като оздравял той се сетил да потърси ул. „Опълченска" 66, Той не се познавал още с Учителя Дънов. Решил той да потърси тая улица и тоя номер. Намерил къщата. Посрещнал го Учителят и го запитал; „Как се казваш?" Симеон мълчал и си помислил: Ако ти си съшия Дух,

Който ми каза, че ще дойда на ул. „Опълченска", ти знаеш името ми". Учителят отново го запитал: „Как се казваш?" Симеон пак мълчал и пак си казал на ума: Ако ти си същия Дух, Който ми каза, че ще дойда на ул. „Опълченска", ти знаеш името ми". Трети пък Учителят го запитал и накрая му извикал: „Симеоне!" Така Симеон Марков се запознал с Учителя, а по-късно запознал и братята си с Него. Брат Симеон разказваше и други случаи, други негови видения, за които не мога да си спомня. Годините са изтрили вече всичко от съзнанието ми.

Друг от братята Маркови - Рашко разказвал на една сестра Марийка Костадинова, която го посетила, когато бил болен към края на живота му. Той беше известно време в болница, а после лежеше вкъщи. В разговора си с нея той й разказал една своя опитност, която имал през земеделско време 1919 - 1923 г. на сръбската граница. Той бил подофицер тогава и поделението му се намирало на едно място, при което не можели да знаят от къде ще ги нападнат и къде трябва да застанат. Тогава брат Рашко се отделил на страна от войниците, а това било по вечеря и се молел за помощ към света Богородица. Той не познавал още Учителя. Положението било критично и той се молел най-горещо, от сърце... и, о чудо! Явила му се света Богородица и му посочила мястото, където да застанат. Те трябвало да се преместят от там, където били в момента. Той дал нареждане на войниците и те се преместили. Наистина не след дълго врагът започнал да обстрелва, но благодарение на позицията, която те били заели, останали невредими. По-късно той научил от войниците, че когато той се бил отделил и се е молил някои са видели една особена светлина около него.

Братя Маркови познавам като търговци на бакалски стоки. Техният магазин беше в центъра на града. От 1942 г. насам ние живеехме близо до тях в една съседна улица. В магазина работеха братята Колю, Рашко и Йордан. Магазинът много добре обзаведен, беше голям, в дъното имаше рафтове, а по средата в два реда каци с най-различни маслини, риби, туршии, сирена. Щайги с най-различни плодове, най-хубави сортове ябълки, круши, а зиме южни плодове - портокали, мандарини, фурми, смокини, стафиди и други деликатеси, които е имало по онова време. Те доставяха най-качествени стоки и магазина им работеше много добре. Зад магазина имаше склад, където съхраняваха сандъци, бурета, тенекии, чували и други пълни с продукти. Една малка част от дъното на дюкяна беше остъклена и отделена като канцелария. От склада се излизаше в коридор, от който имаше заден вход и стълбище дървено, извито, по което се отиваше на горния етаж, където живееха братя Маркови. Жилището беше над дюкяна. След 9.IX.1944 г. сградата беше съборена наедно с други и сега на това място се намира хотел-ресторант, сладкарница и лятна градина „Дунав", пред които се намира големия площад с паметника на „Свободата". Една голяма част от площада на времето беше градска градина с казино, а градината беше обиколена от висока желязна ограда и в нея имаше грамадни дървета. Сега тия дървета ги няма вече. На тяхно място има други по-малки. Само паметника се издига величествено. На времето точно срещу магазина на братя Маркови беше градското казино, в което вечер до късно свиреше оркестър.

Сега ще се върна да разкажа още за имота на „Свирчовица". И тъй по всяка вероятно казах по-горе, брат Иван Вълчанов Явашев е направил завещанието си като е завещал една голяма част от 180 декара на Русенското братство, а друга е оставил на жена си Софка. Така била основана комуната в Русе, чийто председател бил Никола Ватев. Симеон и Стою Маркови работели в стопанството. Стою като градинар ръководел работата по обработването на зеленчуковата градина и лозето, както и нивите. Първоначално всички били ентусиазирани, обаче скоро се явили спънки и работата в комуната не вървяла както трябва.

Братята Симеон и Стою Маркови живееха на Свирчовица в съседство с къщата на Иван Явашев. Тази сграда на братя Маркови беше изработена от червени фугирани тухли. Там идваха и другите им братя: Колю, Рашко и Йордан, когато искаха и можеха. В тая сграда имаше една стая определена за Учителя и други две за братята, но дали Учителят е спал някога в нея не ми е известно, както и една голяма кухня с дълга маса, мивка и готварска печка. Пред кухнята имаше площадка с маси и пейки за сядане. Там също се събираха често братя и сестри. Братя Маркови посрещаха приятели и гости от града или от други краища на България, както и от София.

Но къщата на брат Никола Ватев на ул. „Видин", където се събирахме бе съборена, за да построят нова. В същия двор имаше някаква малка къща, в която живееше брат Ватев известно време, докато построят две стаи за него и една работилница за консерви в близост до чешмата „Свирчовица".

Известно време приятелите от Русе се събирахме по домовете, тъй като нямаше салон за събрания, което нещо не беше удачно, та след време братя Маркови решиха да се събираме у тях, в ъгловата стая над магазина, която беше голяма и светла. В нея имаше 2 - 3 легла, но все пак имаше достатъчно място за столове, така че се събираха около 10 --15 или 20 човека, не зная точно. До тая стая имаше голяма кухня и още 2 - 3 стаи. Къщата не беше собственост на братя Маркови, а на някакъв турчин, на който плащаха наем. Та там се събирахме известно време.

За комуната даде някои сведения за онова време синът на брат Тодор Ковачев - Боян Ковачев, който в 1990 г, си замина. Боян е роден в Русе в 1904 г. Завършил е столарското училище в Русе и е работил в комуната четири години. Той разказа, че за стопанството били наемани работници от съседното село Липник, сега Николово. От София били дошли група студенти, които също работели там както и той самия. Когато се налагало той работел дърводелство. Той казваше, че Ватев бил председател на комуната, но братя Маркови не го слушали. Например, занасяли продукти от стопанството на пазаря и ги продавали на търговци на пазаря, които изкупували продукцията, но парите носели на дюкяна на братя Маркови. Какво ставало по-нататък с парите не се знаело. Изобщо стопанството - зеленчукова градина, лозе и ниви не давали никакви приходи, макар че се раждало изобилно. Но не трябва да се забравя обстоятелството, че братя Маркови посрещаха и изпращаха много гости от братството празничен ден от града, от София и провинцията понякога. Може да се каже, че отчетността не е била добра.

Поради това Учителят изпратил един брат Райчев, бивш военен да контролира работата на стопанството, а после и брат Йордан Андреев (Аню), Колю Йорданов от София и Петър Арабаджиев от Варна. Това става през 1937/38 г. Брат Райчев се разболял от притеснение и разправии с братя Маркови, та брат Георги Димитров го завел в града, в дома си и по-късно брат Райчев си заминал за София. Йордан Андреев се скарал със Стою Марков заради нередности, та било стигнало до бой, поради което Йордан напуснал стопанството и така останали само Петър Арабаджиев и Колю Йорданов.

При брат Ватев живееше една сестра Петранка Чернева, казах преди, че жена му си е била заминала и от кога е дошла при него тая сестра не мога да кажа. Но сведения за сестра Петранка ми даде дъщерята на сестра й Ангелина - Сенка Чобанова, която почина тая година 1996 г. в старческия дом на Горна баня.

Сестра Петранка Чернева е родена в бедно семейство с много деца. Баща й я дал слугинче у богати евреи. Обаче там трябвало да работи тежка работа, да носи вода от Дунава за разливане и пране. Тогава не е имало водопровод в Русе, а за пиене се ползвали водата от кладенците. Водопроводът е бил направен някъде около 1925 - 1930 година. Така някой познат на семейството като виждал колко е труден живота на Петранка, казал на баща й да си прибере детето, ако има милост към него, иначе то може там да се затрие.

По-късно сестра Петранка се омъжила за един кръчмар в тракцията в Русе, от когото имаше една дъщеря Пенка, Те си купили къща, но съпругът й починал. След неговата смьрт тя продължила да работи на кръчмата с един свой роднина, но той се пропил и започнал да й създава неприятности и тогава тя решила да затвори кръчмата. По това време се била запознала с новите идеи на Учителя и по съвета на братя Маркови тя си продала къщата и внесла парите в новосъздадената комуна, като влязла да работи в последната. А каква работа можело да й се възложи освен пак да слугува. И така от нейната къща нищо не останало и тя цял живот е слугувала на чужд имот без пари.

Сестра Петранка Чернева беше много добра и трудолюбива жена и по-късно стана другарка на брат Ватев, който бе овдовял преди много години. Тя разказваше с въодушевление за брат

Петър Тихчев (дядо Петър), който пеел много хубаво духовни песни, който е бил хазаин на Учителя в Свищов.

За ръководителя на братството в Русе Учителят лично бил определил брат Никола Ватев. Той е станал причина да се печатат лекциите от първите години в печатницата на Малджиев на ул. „Сарасолу" № 21. Той беше известен още и като медиум. Брат Ватев има една опитност, която съм чувала да разказва на приятелите. Това било през една от първите години. Той се познавал с двама офицери, говорели подигравателно за Учителя, но знаели същевременно, че брат Ватев е медиум и молели да им направи един сеанс, Веднъж, когато Учителят бил в Русе брат Ватев Го запитал дари разрешава да им направи сеанс. Учителят разрешил и брат Ватев им направил сеанс. Казани им били много интересни работи, от което те били много доволни. Но накрая станало нещо неочаквано. Като влязъл в тях някакъв дух, който ги сковал на място, та не можели да мръднат тия офицери и освен това те като заудряли бедрата на краката си с плесници както били седнали на столове, щото стигнало до посиняване. Брат Ватев се видял в чудо, сложили им възглавници, но пляскането продължило и накрая брат Ватев отишъл при Учителя с молба да ги освободи от този дух. Наистина Учителят ги освободил, но като излезли на улицата тия двама офицери започнали да жестикулират с ръце докато се успокоят и минувачите, които минавали край тях се заглеждали както се наблюдават ненормални хора. Та тоя урок им бил създаден поради това, че те се опитали да се подиграват с Учителя, с когото шега не бива. Така приключил сеанса с офицерите, та те повече не помислили да правят сеанс, нито да се подиграват с Учителя.

Брат Ватев е имал както успехи, така и неуспехи във връзка с духовете. Духовете веднъж му казали да отиде в Сливен по някаква работа и той ги послушал. Но като отишъл там излязло, че духовете са го излъгали. Та от всичко това следва, че човек не трябва да се доверява на духовете или както е казано в Писанието: „Изпитвайте духовете", така трябва да се постъпва.

Брат Ватев получаваше информация за някои събития и във време на сън. Така например, през пролетта на 1944 г. той сънувал, че е изгряло червено слънце, което заляло всичко с червена светлина и наистина през есента дойде червената армия на СССР в България и комунистите взеха властта.

Когато брат Иван Петров си заминал, по същото това време брат Ватев бил на събор в София и сънувал брат Иван Петров с група заминали братя и сестри. Скоро след това другарката на брат Иван Петров, сестра Веска изпратила телеграма в София, в която съобщава на сестра Паша за заминаването на другаря си. (Това разказа дъщеря им Магдалена Димитрова.)

Сестра Веска решила веднъж да отиде на Свирчовица, на стопанството при брат Ватев. Като отишла той я посрещнал пред портата и казал, че е имал информация за тая среща.

През 1932 г. брат Тодор Ковачев построи салон специално, в който да се събират братя и сестри да четат беседи и лекции, да правят молитви, да се подвизават като правят вечери и срещи. Този салон беше построен в двора му на ул. „Мария Луиза" 39, понастоящем ул. „Найден Киров". Салонът беше доста голям, имаше правоъгълна форма и братята и сестрите го обзаведоха и подредиха. Той събираше около 60 - 70 души. В средата на салона имаше пътека, отстрана бяха наредени столовете. В дъното на салона имаше голям портрет на Учителя на стената, а в страна отдясно портрет на Христа. Тия два портрета бяха копия на портрети рисувани от известната художничка Цветана Щилянова. От лявата страна на стената имаше френологическа карта в рамка отпечатана от брат Никола Каишев. Салонът имаше откъм изток три трикрилни прозореца, а на юг беше вратата със стъкла, тъй че осветлението на салона беше много добро. Освен, че беше добре осветен, той беше боядисан в бяло (варосан), столовете обикновени, но удобни за сядане. На стените имаше още няколко картини с библейско съдържание, библиотечен шкаф, бюфет и голяма печка за отопление. Под портрета на Учителя имаше хубав, тапициран стол в синьо и масичка пред него. До нея се изправяше този, който четеше беседата или лекцията. В тоя край на салона имаше и хубаво пиано, на което можеше да свири тоя, който умее да свири братски или Учителски песни. Понякога се изнасяха и концерти от гости или някои братя и сестри. По време на беседи се свиреха и пееха песни от Учителя със съпровод на пиано. Беше сформиран малък оркестър от цигулки, пиано и флейта. Изобщо бяха създадени условия за духовна работа. В Салона имаше и черна дъска, на която се пишеше при нужда. Изнесен беше курс по астрология под ръководството на брат Иван Антонов, който изпращаше лекциите, брат Петър Филипов ни ги диктуваше и даваше същевременно обяснения тъй като той се занимаваше също с тази наука.

Пред салона имаше доволно голямо антре със закачалки за дрехите на братята и сестрите, както и огледало на стената. Един двукрилен прозорец хвърляше достатъчно светлина в помещението. Една вита дървена стълба извеждаше до една горница - стая, в която може да пренощува Учителят или някой гост. Но както ми е известно Учителят никога не е спал в тази стая. Само веднъж е идвал, влязъл в салона, преминал го и излязъл, без да каже нито дума. Имал е желание да изнесе беседа, но Му било забранено от властта.

Брат Ватев може би, защото живееше вън от града на Свирчовица, не идваше в салона. Чак към края на живота си, когато се беше разболял и брат Петър Филипов и брат Гради Минчев от София бяха ходили при него, бяха му правили бани, че го лекували, той дойде в града и в салона с файтон. В салона правихме молитва за него и след това (защото след това се коментираше по тоя въпрос), той се почувствал толкова добре, че дори си отишъл пеш на Свирчовица, където живееше. А неговата къщичка беше на 200 м от чешмата Свирчовица.

До къщичката му имаше един голям и дълъг навес, който беше работилница за консерви. Да, той беше се заел да произвежда зеленчукови консерви. От една страна му носеха зеленчуци, които се преработваха (миеха, чистеха, режеха, подреждаха). Поставяха се в тенекиени кутии, затваряха се и след това се изваряваха в големи казани. Тая цялата манипулация се извършваше от работници от близките села Липник и Гагаля (по това време имаше евтина работна ръка). И тъй в неговата работилница се приготовляваха консерви-гювеч, домати, зелен фасул и др. Другарката на брат Ватев - Петранка Чернева правеше и разни други специалитети, направо готови ястия по поръчка на приятели. На консервите се слагаха етикети и така готовата продукция се изкупуваше от търговци, от военни за войниците от казармите и др. Военните ни носеха техни продукти, от техни градини и тук само биваха преработвани и изварявани.

Учителят е подготвял приятелите от братството за общ комунален живот. Като пример за това можем да посочим общите обеди при братския стол на Изгрева в София, където храната се приготвяла от дежурни и е била на много ниска цена. Така в братския стол са се хранили не само изгревяни, но и други външни лица, студенти и т. н. В Русе наистина първоначално всички били сплотени и са имали хармонични отношения. За това можем да си извадим заключение от думите на Учителя, които казал тогава веднъж на брат Ватев: „Какво ще кажеш бе, Ватев, когато един ден стане въпрос за братство и за братски живот и ние кажем: Идете да видите в Русе, да видите какви са идеите на Бялото Братство! "

Много възрастни хора, дълги години след като бяха отнети братските места на Свирчовица след 9.IX.1944 г. са казвали: „Когато Бялото Братство държеше и обработваше тия места градушка не ги ловеше! " Това трябва да се знае и помни, че това беше Истина. Хармоничния живот, добрите обноски, добрите мисли и чувства, молитвите и съзнателното отношение към природата оказват много силно влияние и Небето дава своето благословение, Наистина, Свирчовица беше защитена от лоши ветрове и градушки, но веднъж, когато тази хармония бе нарушена, когато братята си казаха лоши думи и се опълчиха един срещу друг, тия места ги би такава градушка, че лозите бяха така оголени, че стърчаха само голи пръчки. Природата реагира безотказно на проявите на лоши отношения и дрязги. Окултният закон задействува и дойде време, че всичко това изчезна.

Ще цитирам някои мисли на Учителя за комуните - Младежки окултен клас, II год, том II 1922/23 г. от томчето „Добри навици", стр. 23:

„За пример, в някое общество се устройва комуна, всички се хранят заедно, на братски начала. Какво се забелязва в такива комуни? Едни работят, а други се ползуват наготово от техния труд. Те се оправдават с това, че плащали. - Не, плащат или не, всички еднакво да работят! Момичета и момчета, всички ще работят: Ще слагат трапеза, ще я вдигат, ще сипват ядене, ще прислужват, ще мият чинии, тенджери - всичко ще става по дежурство. Всеки ще знае, кога е дежурен и ще изпълни задълженията си, както трябва. Между комунарите трябва да съществуват добри отношения; да не се обиждат, да не се докачат - всички да се разбират помежду си като братя и сестри. Какво става сега в братските комуни? Едни работят, други чакат на готово. Вследствие на това се явяеат недоразумения, недоволство и виждате, че след една година най- много, комуната се разваля. Защо? -Всички искат да устроят нещо ново, но на стари основи. Така работите вървят. Какво трябва да се прави в такива случаи? Всеки трябва да работи съзнателно в комуната, да развива добри навици в себе си".

И по-нататък на стр. 26, казва: „Важно е да знаете, че има сили, течения в природата, които противодействуват на всяко добро начинание".

Първоначално Никола Ватев като ръководител събирал десятъка от приятелите, за да го предава на Учителя, но тъй като той не давал отчет за това, се бил повдигнал въпрос, че той си позволява да харчи от тия средства за свои лични нужди. Тогава някой от тях, както и моят баща Велико Марашлиев, когато поне веднъж в годината отивал в София давал своя десятък лично на Учителя. Причината е била, че Ватев е загубил доверието им.

Мисля, че беше около 1930 - 35 година се взе решение братството да раздаде места на свои членове, които да засеят лозя, за да не стоят пустеещи места, които не са равни площи, а баири. Така брат Георги Димитров зася едно място около 20 декара, двамата братя Георги и Васил Константинови - 10 декара, Иван Петров - 5 декара, Велико Марашлиев - 3 декара и Никола Ватев - 3 или 5 декара срещу известен наем, Стою Марков като специалист облагороди лозови пръчки от десертни сортове при специални условия и след това тия, които искаха да засеят лозя купуваха от него тия пръчки. Лозята бяха обработвани лично и с наемни работници. Братя Маркови също засадиха лозя. Но тия лозя не даваха много голям приход тъй като бяха обработвани с помощта на работници и плодът се продаваше тогава за износ, главно за Германия. Сключваха се договори и след това по време на гроздобера се береше гроздето от лозарите, идваха бригади, почистваха и подреждаха гроздето в щайги или се занасяше на определени места - пунктове, където се преработваше, след това се изтегляше, носеше се във вагони, с които се отнасяше на определени места.

Спомням си, че по време на II-рата световна война след като Червената армия на СССР навлезе в Германия, брат Ватев казал на Учителя, че няма на кого да продаваме гроздето от лозята, а Учителят се изправил и с жест отговорил: „От сега нататък всичко ще отива за Русия!" След 9.IX.1944 г. това се сбъдна.

След като почина брат Иван Петров лозето беше отнето от другарката му под предлог, че тя не може повече да се грижи за него. Същото стана и с лозето на баща ми Велико Марашлиев. Георги и Васил Константинови се изселиха в София и оставиха лозето си. За едно кратко време тия лозя бяха обработвани от Георги Димитров и от Никола Ватев, докато след 9.1Х.1944 г. целият братски имот бе отчужден. Лозята бяха поети от ловното дружество, което ги използва малко време. След това те бяха изкоренени и на тяхно място отглеждаха фазани и кучета. Сега вече няма и помен от лозята. Ловното дружество построи там голяма вила, а братя Маркови бяха прогонени от там, от братското място. Останаха им няколко декара, които бяха лично техни места, на които бяха насадили младо лозе.

Спомням си, че брат Йордан Новаков предлагаше да се раздадат една малка част от местата над трасирания път, който се намираше над консервената работилница на Ватев, по една ивица, на която, който искаше от братството да си построи малка виличка с място, което да си обработва сам, за да има къде да отива със семейството си неделен ден или когато има празници, или е в отпуск. Това нещо щеше да бъде особено хубаво за семейства с деца, които излизат във ваканция. Но този идея не се осъществи. Явиха се спорове като се стигна до там, че много хора се отдръпнаха и престанаха да ходят на стопанството. До тогава се отиваше при братя Маркови и Никола Ватев. Дори една група по-млади хора започнаха да отиваме на Образцовия чифлик, където имаше гора или на една височина над братските места известна под названието Дабията". Там играехме Паневритмия. От нея имаше хубав изгрев и там посрещахме слънцето сутрин рано.

Брат Георги Димитров е роден на 7.IX.1892 г. в с. Белица, Тутраканско и е починал в Русе на 18.Ш.1971 г. Баща му бил търговец изселен от Лозенград. От там се заселва в с. Белица, Тутраканско. Жена му Лина е чехкиня, родена на 19.VIII.1906 г. във Виена и е починала на 5.11.1972 г. в Русе. Георги е избягал от Румъния когато бил на 18 години. Учил е като частен ученик и впоследствие станал мебелист-тьрговец, а след 9.IX.1944 г. лозар. Жена му Лина получила средно образование във Виена, от където дошла в България в чехското правителство като компаньонка на съпругата на представителя и по-късно е чиновничка в посолството в Русе.

За отбелязване е, че Георги и Лина не са имали деца 22 години. През 1947 г, се е родила дъщеря им Божидарка. Интересен е случаят с тях. Познавах Георги и Лина Димитрови много добре. Той много обичаше децата. Казах по-горе, че е бил мебелист-търговец, имаше хубава къща, беше представителен, домът му добре обзаведен, магазинът му, в който продаваше скъпи мебели беше на една от главните улици - ул. „Търговска", по която се отиваше на пристанището. Той си купи лека кола, една от първите леки коли в града и покани Учителя да Го доведе в Русе с колата си от София. Навярно това е била годината 1934 г. Подробности не зная. Зная само, че Учителят е бил отседнал у тях, в неговата къща. Но Георги Димитров е разказвал впоследствие, че като пътували и разговаряли Учителят му казал, че те нямат деца, но могат да имат дете. Георги отговорил, че те са вече доста възрастни, а Учителят рекъл: „Тя и Сара беше възрастна". И наистина им се ражда дете след 22-годишен брак. Когато пътували с Учителя някъде се налагало да преминат през една река. Вероятно пътят е бил повреден или моста разрушен, но е имало някаква причина. Обаче по средата на реката колата нещо заседнала и нито напред, нито назад - не мърдала. Георги Димитров беше много добър шофьор. Чудел се какво да направи. Правил, струвал, колата не тръгвала. В това време Учителят се поклатил напред и назад и не щеш ли колата изведнъж тръгнала.

Брат Йордан Новаков е роден в с. Червена вода, Русенско през 1889 г. Баща му Калчо Тодоров Новаков бил дошъл от балкана женен за тревненка Иванка. Дядо Тодор, бащата на Калчо като търговец ходел до Цариград. Той бил обущар, но и организатор и земеделски водач и по- късно демократ към Стойчо Мушанов и като такъв бил и народен представител.

Брат Йордан са били седем деца. Той е завършил пети клас на Мъжката гимназия в Русе, а Дончо, брат му търговската гимназия в Свищов. Йордан и Тодор, другия му брат са ходили в Америка, но после се върнали. Брат му Дончо и сестра му Мара отишли по-късно в Америка и Мара се омъжила там за българин. Дончо сменял различни професии - шофьор, градинар, работник и по-късно станал притежател на закусвалня. Почти всяка година Дончо идваше в България при близките си и донасяше интересни списания и книги във връзка с лекуване по природен начин както и с глад и т. н. Дончо не е споделял убежденията на брат си Йордан, но е бил вегетарианец. Йордан Новаков е бил женен за Стефанка от Стара Загора. Имаха две деца: Георги и Жана, която ни съдействуваше при издаването на поредицата „Изгревът".

Още, когато се сьбирахме в салона на ул. „Мария Луиза" 39 брат Йордан е бил викан в милицията, където е трябвало да дава списък на тия братя и сестри, които са от братството. Той дълго време пишел в списъка имената и на ония приятели, които са си заминали. С течение на времето редиците постепенно намалявали. Това нещо ми е правило впечатление, защото от време на време викаха и мен в милицията. Първият път ме извикаха в общината и там ме разпитваха цивилни лица, а това беше 1952 - 53 г. След това ме викаха в милицията още няколко пъти. При всяко отиване там уточняваха списъка на приятелите от братството, като ме питаха за всеки един, който е посочен от Новаков. Но аз не скривах от тях, а казвах кои са живи и кои са починали, защото бе безсмислено. Та те можеха за минути да проверят лицата по общинските регистри. Но така ме изпитваха дали говоря истината.

Йордан Новаков разказваше за обиски, които му бяха направили през 1957 г. по време на процеса срещу Братството. Взели са много литература на Учителя от тях, взели са портрета на

Учителя, извадили го от рамката, хвърлили го на пода и са го тъпкали с крака. А те горките не знаеха, че образа на Учителя е свещен и неприкосновен. После дойде друго време и се явиха други нечии невидими крака и им стъпка и властта, и империята, на която служеха и която се наричаше СССР. Сега тази империя се разпадна отвътре и остана само Русия. И тя е, която трябва да възкръсне и да стане „Светая Русия", но това може да стане само със Словото на Учителя Дънов.

Петимата братя Маркови бяха сговорни, помагаха си, поддържаха се. Те посрещаха и изпращаха и братя, и сестри както и светски хора, с които имаха връзка. Ходили сме често на стопанството при тях, там сме чели беседи, свирили сме, пели сме, беседвали сме и т. н. Понеже имаха зеленчукова градина на стопанството то там сме яли чудни пресни зеленчуци, домати, марули и плодове. Правеше ни впечатление, когато се ръкувахме с тях, че Стою Марков като се ръкува тъй стискаше ръката на човека като че ли я хваща с клещи, до болка. Петър Филипов му казваше в отговор, че има в кръвта си много желязо, което трябва да преработи в сребро и злато.

Софка Явашева, съпругата на Иван Вълчанов Явашев имаше в произхода си нещо румънско. Носеше се твърде оригинално с едноцветни рокли в светли тонове, дълги до една педя от земята в различни тонове, нашити с разни цветове конци с разни фигурки и звездички, с фистони и т. н. Тя посрещаше братя и сестри много приветливо. До къщата, в която живееше със съпруга си, която беше паянтова имаше прилепена една дълга кухня-трапезария с дълга маса и пейки и столове, където първоначално са се хранили и братя Маркови, а по-късно те са се отделили и са се хранили отделно. Тя ги канеше когато сме отивали при нея, но тя хранеше някакво огорчение към тях. Пред трапезарията имаше една площадка с черничеви дървета, които хвърляха сянка на това място, на което имаше няколко маси и пейки от обикновени дъски, на които сядахме лятно време в неделен ден или когато е било празник. Наедно закусвахме или обядвахме, четяхме или пеехме. Сестра Софка приемаше всички усмихнато и с разположение. Всеки си носеше по нещо, но и тя предлагаше или супа някаква, или чай или нещо друго.

Борис Малджиев е роден в Шумен и е починал в Русе през 1949 г. Екатерина, жена му е родом от Варна. Бащата на Екатерина е бил опълченец - един от шестимата останали живи. На къщата им във Варна имало поставена възпоменателна плоча.

Борис Малджиев като млад е бил настойник на Васил Коларов като ученик. Последният се бил разболял от дифтерит и благодарение на Борис, който се е погрижил за него останал жив. Борис е запознал Васил Коларов със социализма. В тая връзка имаше някаква статия в един софийски вестник и когато аз Марийка Марашлиева отидох веднъж в дома им, той ми показа тоя вестник, на който бе подчертал няколко реда с червен молив. В него пишеше за връзката му с Васил Коларов. Борис Малджиев и Екатерина са се оженили през 1897 г. на 12.VII. Празнували са след това сребърна и златна сватба на (12."УП.1947г.)

Борис е бил печатарски работник и така сам се е издигнал постепенно. Бил е много предприемчив и амбициозен и много строг. Издигнал се на своите плещи той открива печатница. После си построява къща в Русе и премества печатницата си в сутерена на къщата си. Синовете му Влади и Богомил са следвали като сами са се издържали, работели са и са учили. Богомил следвал задочно право и живял при сестра си Зорница в София. Влади избягал от баща си в Бургас и там е работил първоначално. Следвал е печатарство в Германия. После работеше в печатницата на баща си. След национализацията на печатницата работеше гумени печати в Русе. Борис Малджиев е печатал първите години беседи, лекции - брошури и др. в печатницата си. Дъщерите му Зорница и Ружа, както и брат им Богомил са имали връзка със средите от братството, както и майка им Екатерина в Русе и София. Богомил и Зорница живееха в София, а Ружа и Влади в Русе. Но Влади не беше съмишленик. При Борис Малджиев живееше Цветанка Малджиева, тя е била от рода им, но те я бяха приели и изучили като тяхно дете. Цветанка е родена в с. Стежерово, Свищовско в роднинско семейство. Взета е при тях и е отгледана като тяхно дете, на Борис и Екатерина Малджиеви. Тя свиреше на пиано и беше корепетитор в балета към русенската опера. Тя свиреше в братския салон в Русе на пианото както и сестра й Ружа.

Богомил Малджиев (разказва Геновева Жекова - магнетофонен запис някъде преди 1980 г.). Впечатленията ми от Богомил Малджиев са прекрасни. Той е един от малкото братя в братството, който всичко жертвува мълчаливо и всичко, което прави го прави изискано и красиво. Той е бил винаги много деликатен, много съобразителен, много аристократичен и най-важното, че има много чисти отношения със сестрите, много чисти, гаранция давам за него. Той беше много изискан, много елегантен, красив, с много хубав тен на кожата, маниерът му беше много аристократичен и отношението му и държането му към всички сестри беше изключително изискано. Въпрос: Аз съм чувала, че те са питали Учителя дали да се оженят с Люба Аламанчева? Г: Да, Люба ми каза това: отиват при Учителя и Му казват: „Учителю, ние сме решили да се оженим. Вие какво ще кажете?" А той им отговорил: „Има ли смисъл да влизате в океана 15 м навътре?" Въпрос: След това те и двамата се отказаха, нали? Г: Пък те били започнали вече приготовленията, да шият даровете. Шивачки, бродирачки и т. н. и те като се размислили казали: Ние трябва да послушаме Учителя и не се венчали, но пак си бяха близки. (След като си замина от този свят първа Люба, Богомил полагаше грижи за сестра й Милка, а след това и за другата им сестра Цветанка.)

Г: Богомил е един от малкото идейни братя, да не кажа единствен. С Богомил сме били много близки. Където и да те заведе той те води като своя сестра, толкова е внимателен. Аз отидох в София с тия мои вълнени дрехи ученически през лятото, през горещините и той ме води на най- хубавите места - на опера, на сладкарници, където само аристократи ходят. Къде ли не ме е водил.

Братът го познаваш, когато е във връзка със сестрата и сестрата я познаваш, когато е с брата насаме. За него нищо дори със забележка не може да се каже. Той е много деликатен и възпитан, той е абсолютен кавалер. Според мене Богомил е образец на брат, защото е много изискан, много издържан и разговорите му са разговори водени в една гама, с която се издига над обикновения живот."

Когато отиват двамата с Михаил Иванов при Учителя ще кажа точно какво ми каза Богомил: „Отиваме двамата при Учителя и казваме, че искаме така и така да работим за братството и Учителят казва на Михаил; „Михаиле, ще отидеш ти във Франция, но знай, че много щете бия!"

През 1937 г. Михаил Иванов заминава за Париж на световното изложение, но Богомил Малджиев го е финансирал, за което по-късно много съжалявал, заради онова, което по-късно направи Михаил. Беше се обявил за Миров Учител и се дегизира досущ като образа на Учителя.

През 1949 г. Тодор Маринчевски от София постъпи в операта в Русе. За някое време и Пейчо Бояджиев от София беше постъпил в операта в Русе, но беше уволнен 1950 г. Илия Филипов беше постъпил също в хора на операта след като национализираха сладкарницата им. Цветанка Малджиева се беше омъжила за него. И тъй в русенската опера работеха няколко души приятели, които при някои празници вземаха участие в литературно-музикалната програма на Русенското братство. С тях понякога идваха и някои певци и певици.

Между тях беше една изтъкната певица на име Елисавета Йовович с хубав глас. Коронната роля на г-жа Йовович беше „Мадам Бътерфлай". Тя е пяла в салона ни в Русе песните от Учителя „Вехади", „Венир Бенир" и др.

В разговор с приятелите, както и с брат Петър Филипов г-жа Йовович е разказвала някои случки от нейния живот, между които и един спомен, който никога нямало да забрави. Г-жа Йовович се е запознала с Учителя още на млади години, била разговаряла с Него, при което веднъж Го била запитала, когато ставало дума на чие име да се нарича като певица, дали на името на баща си и ли на името на съпруга си. Учителят й казал, че е по-добре да се нарича на името на баща си. Тя Го послушала.

Минали години. Съпругът на г-жа Йовович бил станал народен представител в Парламента - Ковачевски. Когато дошла новата комунистическа власт в България нейният съпруг бил затворен и след това ликвидиран, а нея изпратили на лагер с дъщеря й за известно време. При това положение, за да се освободи от лагера допринесло много обстоятелството, че тя се наричала на името на баща си, а не на името на съпруга си. По-късно тя се е наричала официално Елисавета Йовович - Ковачевска.

В Русе в Братството имахме едно семейство Веска и Иван Петрови. Тя е била пощенска чиновничка, а той електротехник. След като са се оженили им се ражда дъщеря Магдалена. Последната понастоящем живее във Варна и е омъжена за Стоян Димитров от братските среди. Помолих Магдалена да ми каже нещо за родителите си и тя в писмо от 5.XII.1989 г. ми пише следното: „В Русе имаше две групи приятели - богати и бедни. Баща ми Иван Петров, спадаше към вторите, второстепенните. Рано останал сирак, без баща, после и без майка - обикновен работник- електротехник. Завършил е във Варна в Морското училище. На службата си честен, изключително съвестен, неподкупен и за тези си качества ценен и уважаван от началниците си, но не проявен в обществената стълба - вътрешно вглъбен, непрактичен, неспособен да търси и да намира лична изгода в отношенията си с околните.

Веднъж, когато мама - Веска Петрова се срещнала с Учителя и споделила за грижите си към татко, Учителят казал: „Не знаеш на какъв дух служиш! " А след заминаването на татко, мама сънува, че я водят някъде далече и високо, високо, където последователно й предлагат като награда за грижите и вниманието проявени от нея към татко три одежди: розова, небесно синя и бяла. Мама ми разказа съня си през 1946 или 1947 г.

Дават й една дреха, тя казва, че не иска награда за труда си. Казват: „Дайте й друга!" И така три одежди, толкова красиви, че тя не можа с думи да ми ги опише. У мен остана само впечатлението от сиянието, което тези одежди са излъчвали. Като не приела и третата дреха - награда, мама чула глас отново: Пуснете я да си отиде! " После тя усетила, че слиза, слиза надолу, чула лай на куче и се събудила. Мама имаше добре изработено чувство за дълг и отговорност, съвестност и жертвоготовноот. В житейския си път е била изпратена доста рано на работа в пощата."

В последните години имахме и една сестра Марийка Костадинова, която имаше интересни сънища, които сестра Пенка Краева е описала след като Марийка ги е разказвала. Тя се включи при построяването на един жилищен блок в квартал „Здравец" в Русе. Понеже блокът е бил в края на града, а имало на срещуположната страна ниви и овощни градини, тя си купила една овощна градина. Но след време тия места ги отчуждили и на нея й дали едно място на Свирчовица, за което била много доволна.

Тя се познавала вече със Софка Явашева и още преди години отивала със сина си Ангел при нея и била доволна от разговорите си с нея. Софка ги посрещала много добре и у тях останал един светъл образ на преданост към Учителя, в чието име тя посрещала и изпращала своите гости независимо дали са от братството или от света.

Александрина Илиева Ганчева (Динка Гулабчева) Родена е на 27 януари 1893 г. в гр. Русе в бедно семейство. Починала на 10 декември 1950 г. в гр. Русе. Завършила е гимназия в гр. Русе с пълно отличие, за което е била наградена. Завършва три годишен курс за прогимназиална учителка със степен полувисше образование в гр. Русе. Учителствува в Русенските училища „Отец Паисий" и „Ангел Кънчев" и в 1925 г. бива уволнена с отнемане на всички права като член на Комунистическата партия. Правата й са възстановени през 1933 г. когато бива назначена за прогимназиална учителка в с. Кацелово - Русенско, където работи до 1944 година и поради заболяване бива пенсионирана.

През 1921 г. се запознава с книгите на Ани Безант. От 1925 г. до 1933 г. е редовна участничка в беседите на Учителя Дънов изнасяни от Ватев. Тук се запознава с Велико и Величка Марашлиеви и заедно с тях откриват вегетарианска гостилница, където тя и Величка работят в кухнята на гостилницата. Гостилницата става средище на въздържателите и есперантистите.

През 1929 и 1930 г. участвува в съборите в София и в изкачването на Рилските езера. През 1929 г. при първото изчакване на Рилските езера, първата нощ в нейната палатка преспива Учителя, а тя заедно с другите спят край огъня. На другия ден й донасят палатката, а заедно с нея й предават един кристал подарък от Учителя. Кристала е датиран - месец септември 1929 г. Поддържа връзка с Паша Христова и в Русе с Петър Филипов. Като учителка нито веднъж не се е скарала или нагрубила ученик, поради което и досега бившите нейни ученици си спомнят за нея с голямо уважение и умиление. В живота и в училище тя прилагаше принципите на Учителя. По същия начин се държеше и в семейството. Беше добра художничка и от нея има нарисувани няколко хубави картини, а свиреше добре и на китара и разбираше от ноти. Почти всички песни на Учителя ги беше записала преди да излязат печатаните песнопойки. Вкъщи си ги пееше и свиреше на китара. Беше човек с много висок дух и морал.

Гр. Русе, 11.октомври 1996 г.

Дал сведението: Любен Пантелеев