МАРИЙКА ВЕЛИКОВА МАРАШЛИЕВА

1. ГОДИНИ ЗА САМООПРЕДЕЛЯНЕ

Родена съм в гр. Русе на 14.11.1922 г. Баща ми, Велико Великов Марашлиев е роден в с. Горна Чамурлия, околия Бабадаг, Тулчанско - северна Добруджа в 1892 г. Родът на баща ми са живели първоначално в село Равна, Провадийско до Кримската война. От това време е останала „Марашлиевата чешма". Моят дядо Велико на път за Божи гроб, до където не стигнал, а ходил само до Света гора та на минаване ремонтирал чешмата. Тя била построена на удобно място и била голяма с корита за добитъка. Построяването на чешмите навремето е било цяло посвещение.

След Кримската война (1853 - 1856 г) нашите родственици се изселват в Бесарабия с отстъпващите руски войски, но там не им било много удобно поради това, че трябвало да узаконяват строителството си на жилище, обор, хамбар и др, а те не искали да се подчиняват. От друга страна турски емисари ги обикаляли и увещавали да се върнат назад по родните места като им казвали, че има обявена амнистия за тях, че на правителството му са необходими данъци както и жито. Така, че земите трябва да се обработват. По тая причина много семейства се връщат обратно. Обаче тия наши родственици не стигат до село Равна, а остават в северна Добруджа, с. Горна Чамурлия, която тогава е румънска. Там се ражда баща ми в семейството на дядо ми Велико и баба ми Марийка. Те първоначално са нямали деца, та баща ми казваше, че е носил обица (в старо време е имало обичай да носят обица, за да се задържи детето). След това баща ми е имал един брат Иван и сестра Кръстина. Баща ми е учил до 4 отделение, после чиракувал при търговци в Тулча докато постъпи войник в румънската армия. По това време румънците притеснявали българите по отношение на езика им в църквите и училищата. Баща ми бил непредпазлив и бил говорил тук и там по нещо заради, което можел да отиде в затвора съгласно румънските закони. Той обаче научава това нещо и без да е подготвен избягва от казармата на едни австрийски кораб, с който идва в България. В Силистра имал познати роднини. Бащата на Димка Попова, наша братовчедка му дава панталони и риза, за да може да се движи безпрепятствено, иначе той бил с военна униформа. А по това време се обявяват Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Той е вземал участие и на руския фронт в Румъния, от където ги препращат и в Албания на южния фронт. Демобилизирал се е в Кюстендил от Първата световна война и стигнал до Русе. В Русе имал братовчед. Там постъпил в Захарната фабрика. Като спечелил малко пари отворил тютюнева лавка и кафене. Работил е и в Тухлената фабрика в Русе. По това време братовчедката ни Димка Попова се били преместили от Силистра и живеели в Русе. Той често ги навестявал. А Димка Попова живеела в съседство с Тодор Ковачев и Руска Ковачева, които били от Търговище. На Тодор Ковачев жена му била починала. От нея имал три малки момчета, едно след друго и той довел от Търговище втората си жена Руска, сестра на майка ми. Руска Ковачева обичала много децата въобще. Тя била сгодена в Търговище с някого, който обаче през войната се разболял, така че още не била женена. Тя била отчаяна, четяла набожни книги, ходела на църква и като научила за свако ми Тодор, че е останал вдовец с три деца решава да се омъжи за него.

По такъв начин леля ми Руска идва в семейството на Тодор Ковачев в Русе. Там живеел той с майка си, баба Янка и трите си деца. Едното от момченцата умира още като дете, а другите две тя ги изглежда. По-големият Димитър и по-малкият Боян, който завършва столарско училище в Русе.

Леля ми Руска се била разболяла и майка ми дошла от Търговище да й поеме домакинството. Свако ми беше бакалин в турската махала. Имаше голям двор с три малки къщици от по две стаи и антре и четвърта, която беше масивна и по-хубава, на улицата „Мария, Луиза" № 39, в която се намираше и бакалницата му. Дворът му беше с две порти, през които минаваха постоянно съседи с кофи и котли и отиваха за вода, защото чешмата беше на отсрещния ъгъл пред къщата му и дюкяна. Те идваха, също и да пазаруват от дюкяна му.

Но през зимата Димка Попова са имали малко гориво или са го свършил, та идвали често вечерно време хем да се постоплят, хем да си поприказват с Тодор и Руска, да се видят. А Димка Попова беше приказлива жена. Като идват с майка си, баща й бил починал, се запознали с майка ми, която била дошла от Търговище. Но нали пък баща ми отивал у Димка, така че и той бил отишъл у Тодор Ковачев с тях. Така е станало запознанството между майка ми и баща ми. Димка решил да ги сватоса. Говорила на баща ми и го увещавала, че те са домакини, работни и двете сестри, а баща ми казвал, че е беден и гол, няма, нищо че не му вървяло в живота. Майка ми харесала баща ми, че бил черноок. Отделно пък гдето го е хвалела Димка. Майка ми вечер си поплаквала, защото била преженена от две по-малки сестри. Тодор Ковачев казвал, че ще им осигури жилище, да живеят в една от къщите му.

Майка ми, Вичка Желева Калева е родена в Търговище, тогава Ески Джумая на 29.II.1896 г. Баща й Желю бил земеделец, а майка й Иванка - домакиня. Те имали малко ниви, крава, волове и овце. Не били богати, но къщата им била пълна винаги. Баба ми Иванка беше много чиста и уредена жена, а дядо Желю трудолюбив и добър човек. Те наливали вино в бъчви, например, но той в кръчма не влизал. Вечер обикновено като се събере семейството на софрата изваждали по една паница вино, от която всички сръбвали по глътка, а останалото го изпивали дядо и баба. Дядо Желю не искал да пие в кръчмата от чашите гдето се били лигавили пияниците. Той бил много строг и казвал, че момичетата трябва да се прибират вкъщи щом залезе слънцето. Семейството било голямо. Баба ми гледала свекър и свекърва, т. е. дядо и баба, шест момичета и две момчета. Като чуели, че идва баща им всички млъквали. Децата били едно след друго и така се гледали сами, работели и си помагали. При освобождението на България от турците дядо е вземал участие и баба ми разказвала за един руснак, който бил дошъл на бял кон, който дядо ми бил видял. Всички се били изпокрили. В Търговище тогава, пък и сега има много турци. Българите се били изпокрили от страх, че турците може да ги изколят.

Нещата с майка ми и баща ми се развили така, че накрая те се оженили. Но баща ми вече бил запознат с хората от Братството в Русе, още от 1914 г. с Никола Ватев, който бил ръководител и с другите братя и сестри. А хората от Братството имали много добри отношения помежду си. Събирали се в къщата на Никола Ватев, общували си, излизали на стопанството в местността „Свирчовица". Били дейни и си помагали взаимно. На баща ми това нещо му допадало. Те се венчали с майка ми на 27.IV.1920 г. Майка ми ми е разказвала за сватбата си, на която били дошли братя и сестри, направили й някои подаръци. Кръстници им станали хора от Братството - Сийка и Иван Иванови, които виждаме на някои снимки от това време. Баща ми като минавал край някоя къща, където има братско семейство, почуквал на прозореца, поздравявали се и често разменяли по някоя дума или си съобщавали нещо ако е имало някакъв повод.

Майка ми не е била вегетарианка, но в Търговище те рядко се хранели с месо. Те имали винаги мляко и сирене, масло и зеленчуци, които произвеждали. Така, че месо се слагало на софрата при празници. За да се омъжат леля ми и майка ми е имало и една друга причина. Те били преживели едно наводнение от тяхната река през 1914 г., която била придошла и завлякла голяма част от покъщнината им. Те живеели край реката и при един пороен дъжд от Балкана се била свлякла голяма вода, която направила маса поразии на техния град и близките села. Те се намерили боси и съвсем леко облечени вън от къщи. Приютили се в едно училище с други хора. Загубата била голяма. Положението било бедствено и майка ми казваше, че царица Елеонора била дошла да види с очите си колко са пострадали хората. Взето било решение да няма къщи в близост до реката. На дядо дали ново място да си построи къща близо до една борова гора. По-късно там била построена и Девическа гимназия. На първо време им били раздадени помощи докато се съвземат. Всички работели по нивите - техни и чужди. Кой каквото може. Майка ми, както и леля ми Руска били най-големи, най-много работели. Те умеели да шият. Майка ми била изкарала една година в стопанско училище и умеела да готви и шие, та отивала у по-богати хора и им помагала в домакинството. Шиела на децата им, готвела, правела им сладки и т. н. Мама била преженена от две сестри, та каквото имала го разделила с едната сестра, за сватбата й, да та се отсрамят.

Първоначално, след женитбата им, на родителите им никак не е било леко. Те били бедни. Квартира имали при свако, но нали трябвало да плащат наем. Майка ми си донесла чеиза, но това били дрехи, а имали и много други нужди. По това време баща ми бил на някакъв остров на Дунава с едно семейство от Братството да секат върби. Майка ми в повечето случаи оставала при леля ми Руска и й помагала в домакинството. Свако ми Тодор излизал сутрин по навик и обикалял пазарите, отивал и по други свои работи и леля ми е трябвало да посреща клиентите и да продава каквото искат.

Баща ми не беше образован, но беше доста начетен. Обичаше да чете и беше общителен. Той е станал причина до голяма степен Тодор и Руска Ковачеви да станат вегетарианци, както и двамата им сина да се запознаят с Учението. Свако ми Тодор трудно се решил, но като решил и отрязал и се отказал както от месо, така и от цигари, а баща ми доста време минало докато се откаже - дори и скрито запалвал цигара. Първото им дете се родило умряло. За него майка ми казваше, че е имала някакво видение - детето си заминавало и тя казала: „Не те давам" и някои казвали, че второто дете съм аз, същият дух, който е прероден.

Когато майка ми била бременна с мене по същото овреме Учителят идвал в Русе. Майка ми трудно се хранела и много повръщала докато прочуе, че плода в утробата й му тупти сърцето. Хранела се с праскови и хляб. Тогава някои сестри запитали Учителя защо тази сестра понася трудно бременността, в отговор, на което Учителят бил казал, че плодът бил много чувствителен. Майка ми била отслабнала, но после се оправила и аз съм се родила дребна, но здрава. Иначе като малка съм боледувала и те много се страхували за мене.

Баща ми известно време вземал стока от разни евреи, по няколко топа и продавал като амбулантен търговец на консигнация. След продажбата на стоката връщал парите като печалбата оставала за него.

Аз съм се родила на 14.11.1922 г. Зимата била студена, мразовита. Ледът сковал река Дунав и тя замръзнала, това разказваше майка ми. Баща ми постепенно започнал да излиза на пазар с малко стока и така да се съвзема материално. Както казах първоначално родителите ми са живели в къщата на свако Тодор Ковачев, но за някакви дребни работи баща ми се бил ядосал на него и тогава решил да си купи една къща в един краен квартал на другия край на града. Да не е близо до свако. Намерил една малка къща в добруджанския квартал, която купил на изплащане. Та аз съм се родила в къщата на свако и майка ми видяла голям зор докато се преместят в другата къща. Отивала с мен на ръце да мие там и чисти докато се пренесат. Отначало имало две стаи свободни, в които се настанили. В едната стая имаше 2 - 3 рафта, които помня и на тях бе наредена стока. Пазарен ден баща ми изнасяше стоката с каруца и там продаваше.

По едно време в Братството имаше едно семейство Гулабчеви, което се беше приютило там. Те бяха учители. Бяха уволнени поради това, че бяха комунисти. Прикриха се за известно време. Пантелей Гулабчев беше родом от Лерин - Македония. Баща му бил свещеник. На държавни разноски изпратили Пантелей да учи семинария в Цариград, която се считала за полувисше училище. Александрина (Динка), жена му е родом от Русе. Тя беше учителка по пеене. Сведение за това семейство ми даде синът им Любен Гулабчев от Русе. Тримата са били през 1929 г на Рила с Учителя. От Любен научих една подробност за тяхната палатка. Тя била малка, хубава, с под (германска). Когато отишли на Рила майка му дала палатката да я ползва Учителят. Те имали други платнища, с които си услужили. След като приключило летуването на Рила те си получили палатката обратно както и едно камъче от планински кристал от Учителя колкото едно кокоше яйце, което той съхранява и което ми показа. На камъчето беше му написал годината 1929.

Та баща ми за известно време се сдружил с това семейство, с които отворили вегетарианска гостилница. Имам дори една снимка от гостилницата. Наели майстор-готвач и работата започнала. Първоначално вървяло добре всичко, но по-късно навярно нещо са пообъркали, та не могли да си покрият разноските, Тогава решили да уволнят главния готвач и с помощник-готвача и един помощник се хванали сами да работят и се оправили за някое време. Тия хора, Гулабчеви бяха честни и добри. В гостилницата се редуваха да дежурят (Пантелей Гулабчев с майка ми и Динка Гулабчева с баща ми, наедно с помощник-готвача). Баща ми така нареждал работата си в гостилницата, та пазарен ден да бъде свободен, да излиза на пазар да продава на сергия.

По едно време дойде от Румъния баба ми Марийка, майката на татко. Старата Добруджа и сега е румънска. Но баба ми като дошла дала на майка ми една златна пара като й поръчала да не я дава на татко, да остане за спомен, но след като си отишла баба ми, майка ми я дала на баща ми и той купил тогава повече стока. Спомням си, че с една голяма палатка сме ходили на панаир с каруца пълна със стока. Спали сме върху стоката, покрити с някое одеало. Дори ходихме в Ески Джумая (Търговище) на панаир. Там бякме гости на дядо Желю и баба Иванка, родителите на майка ми.

Пропуснах да кажа, че през 1925 г. баща ми ме заведе на събор в Търново. Когато ме завел при Учителя, не зная колко съм могла да говоря, но на всички, които били в момента при Учителя им направило впечатление, че сьм Го запитала къде спи. Той ме взел за ръка и ме завел в Горницата на колибата, където спял. Аз си спомням колибата и двора пред нея. Помня, че някой беше ухапан от куче и Учителят слезе по стълбите на колибата с едно шише и намаза с нещо раната на човека. Само толкова. Раната оздравя.

След като приключили сметките си с гостилницата Гулабчеви отидоха да учителствуват през 1933 г. до 1940 г. в едно село Кацелово тъй като Народния блок бил възстановил правата им. А те бяха уволнени като комунисти. По това време баща ми отвори първия си дюкян за манифактурни стоки. Но аз си спомням много добре как съм ходила на гостилницата, помня масите, кухнята, как отивах да играя с децата на съседите. Ходех и у Гулабчеви и играех с тяхното момче - Любен. С Гулабчеви бяхме много близки, като роднини и сме запазили добри спомени.

Известно време те бяха в Русе и идваха в братския салон. Понеже Пантелей Гулабчев свиреше на цигулка беше аранжирал някои песни на Учителя за две цигулки. Петър Филипов като отишъл в София при Учителя поазал тия аранжировки, но Учителят не ги одобрил и му се върнаха обратно.

Когато дойде 9.IX.1944 г. Пантелей Гулабчев облече военна униформа и си спомням, че беше идвал у дома в тия дрехи. Той беше говорил от трибуните по това време, той си беше открай време комунисти. После се ожени за една македонка и известно време не се виждахме. После тя почина и той остана да живее при сина си и снаха си.

На 30.1.1970 г. той почина и нали се чувствувахме близки, синът му дойде у нас да ни съобщи за смъртта на баща си. Аз тръгнах с него и предполагах, че като отива ще направим молитва в случая, но като отидох в дома им, Любен ми показа един лист за заявление, на който баща му беше написал последното си желание - да бъде погребан при бойците против фашизма. Разбрах от това, че той се е определил каква посока поема още през 1944 г.

По настояване на майка ми баща ми ме записа в немското училище, та да науча немски език. Тогава баща ми беше наел дюкян. Най-напред имаше стока само на едната стена на магазина, но постепенно се напълниха и другите стени, т. е. рафтовете със стока. Магазинът беше срещу пазара и работеше добре. Особено пазарен ден идваха хора както от града така и от селата и купуваха платове. Майка ми идваше често да помага в дюкяна особено пазарен ден. Сутрин аз излизах с баща си, минавахме край дюкяна и от там аз продължавах до училището, което беше по-далеч. По онова време нямаше автобуси. Тогава ходехме пеш. Също и през зимата майка ми ме увиваше хубаво с шал и така отивах с татко на дюкяна. Там обикновено оставях шала и така отивах на училище. Пътят беше при хубаво време повече от половин час. На обед пак отивах при баща си, там обядвахме и след това отивах отново на училище, защото в някои дни имахме занимания и след обед. В това училище учеха деца на по-заможни родители, на търговци, на фабриканти от Габрово и другаде. Учеха ни много добри учители. По немските предмети - германци, а по българските - българи. Изучавахме доста предмети на немски език, за да упражняваме и езика.

През 1928 г. се роди брат ми Иван. Тогава държахме още вегетарианската гостилница, но дюкян още не бяхме отворили. Майка ми като бременна с него е работила в гостилницата и по- късно, когато се роди взеха едно момиче да го гледа, за да може майка ми да работи в гостилницата.

След като ликвидира с дюкяна баща ми имаше един тефтер с дългове на клиенти. После каза на майка ми да го изгори и да не търси от никого нищо.