17. ВЕКОВНА КАРМА И ЖЕНИТБА

За беседа в сряда и петък идваха у Славчо, т. е. у дома една група младежи от града - Жоро, Галето, Митко Кочев и Лъвчето. Те спяха по земята, долу, за да не закъснеят за беседите и тогава падаше голям смях. Между другото, бараката на Миката се премести зад къщичката, пред Тенювата къща и когато Борис трябваше да влезе там в нейната къщичка, навеждаше се, защото беше висок и не можеше да влезе по друг начин и аз гледах от малкото прозорче на моята стаичка, представях си какво ли не. Ревнувах брат Борис, защото той беше за мене един идеал, като един добър ученик на Учителя, с характер. Един ден ме завари нацупена, защо не нам, и като ме хвана леко за косата, изтегли ми главата нагоре и каза: „Сестричко, знаеш ли какво е карма? Е, аз трябва да изпълня една своя задача на тоя свят". Между другото много сестрички обожаваха Борис. Като чух за кармата му, спрях се да го ревнувам от Мария.

Аз се смущавам, понеже имам една лична опитност, която сте чули от Борис Николов. Според мене трябва да ви я кажа, защото тя е допълнение към една друга опитност, която аз съм я записала, но не знам дали съм я записала вярно и която я знам лично. Тя е следната: През време на Школата на Учителя случва се така, че Учителя нарежда на Савка да извика Борис Николов, за да може да му каже нещо. Какво е ние не знаем. Савка изпълнява. Отива при Борис и му казва. Борис отива при Учителя, но точно в този момент когато Борис отива при Учителя точно в този момент идва и Мария Тодорова. А те тогава ходеха помежду си, те са приятели. И в този момент Мария Тодорова понеже така се е държала, била е свободна пред Учителя, започва един разговор с Учителя и разговора продължил доста време, доста минути, така че без да иска тя попречила на Учителя да каже онова, което трябва да каже на Борис и поради което Савка отишла и го извикала. Накрая става така, че Борис и Мария си тръгват, Мария не знае нищо. Борис също знае, че е извикан от Учителя, но той мисли, че е извикан за някакъв обикновен разговор. Те си заминавам и остават Савка Керемидчиева с Учителя и Савка се обръща към Учителя и казва: „Учителю, но аз не можах да изпълня това, което Вие ми наредихте!" А Учителят казал: „Вие изпълнихте, но за този аспект на тия двамата трябваше да се чакат 15 хиляди години, човешки години, за този аспект", т. е. аспекта на срещата на личностите Мария Тодорова и Борис Николов. Тази опитност само няколко човека я знаем. Една карма чака 15 хиляди години. Но това нещо той го знаеше също, но по-късно.

Аз имах приятелство съвсем наивно и чисто с Христо Екимов. Чист, синеок, рус младеж, хубав, строен. Разхождахме се с него по гората и като ми свирнеше той отвънка, аз оставях всичко и тръгвахме на разходка. Имаше и един Николай, когото Славчо беше повикал да ми помага по счетоводството, защото след три години от I девическа гимназия аз постъпих в търговската гимназия, за да завърша и получа диплома. Много мразех счетоводство и търговско знание, но съдбата ме нападна тука и минах някак си и получих там диплома. Пък този Николай се беше влюбил в мене и искаше веднага да замина с него в Германия, където той отивал да следва. Аз се хилих и се смеех, защото ми се виждаше много смешно такова нещо. Казах на Славчо, че този господинчо вече ми дотяга и ми говори, че иска да ме заведе в Германия и не ми е по мерак и затова викам: „Моля ти се прекъсни вече това негово идване по счетоводство, не го ща". И това приключи и той не пристъпи вече след като Славчо му казал. Баща ми научил, че съм се разхождала с някакъв младеж (именно за Христо) и пристигна веднага горе и ми казва: „Слушай, моя дъще, прибирай се веднага вкъщи и никакъв Изгрев!" Разбрах, но разбира се брат ми му се опъна както и аз. Аз му казах, че това е едно много хубаво приятелство, но той баща ми отговори, че аз нищо не разбирам от тия неща и че могат да станат някои други неща. И затова му обещах, че няма повече да се срещам с Христо. Така и стана. Той ми свирна, а аз вече седя вкъщи и мълча. Той свири отново друг път, а аз свиря на цитра и се правя на три и половина. Така постепенно, постепенно, изпращаше писма по приятели, настояваше, но аз бях резка, отказах и край. Шест месеца бяхме много добри приятели, но край. Успях да използвам обещанието към баща ми. Родът ми не го искаше.

А знаете ли тука виждаме, че за втори път тука се опитват да ме извлекат в Германия, Веднъж с онзи конкурс на тази балерина и сега втори път, т. е. искат да ме отклонят от Школата на Учителя. И виж сега какво става. Нашата родова верига, баща ми не позволява да ме отклонят, да ме извлекат от България. Но той, баща ми искаше да ме вземе от Изгрева, защото мисли, че ще стане нещо тука, а аз нямам хабер. Аз все тъй чисто си мислех и си смятах по високия идеал. Нямах никакви други връзки. Баща ми мислеше другояче, защото е бил млад и е познавал този живот, а аз не го познавах.

В това време компанията, която идваше у нас за беседи се подсмихваха и не знам какво си мислеха. А Жоро ме поглеждаше така някак особено и аз не му обръщах никакво внимание. Какво ли си мислеха, че аз страдам за Христо. Но много ми беше зор, за мен беше важно да изпълня обещанието пред баща ми. Те за мене бяха братя и нищо повече. Един ден при отворен прозорец играехме на шах с Жоро. В това време минава отсреща Христо с приятели и като погледна насам, измени му се физиономията, какво ли си е помислил, че аз съм имала може би нещо с Жоро, за да оставя него. Но аз устоях. После Христо замина за Долни Трьмбеш на работа, за да не бъде в София и така всичко приключи. Баща ми се успокои. Сутрин играехме гимнастика на поляната, посещавахме в петък и сряда беседите и хвърчах в небето. Това бяха блажени дни и времена. Но Мария Тодорова ме ревнуваше от Борис. Защо ли, не знам. Нямаше нищо за ревнуване. Само моята мисъл. Но тя беше ревнива и веднъж, когато гледах гълъбите на тяхната веранда, а там беше вече брат Боян Боев и Борис, то тя ме изпъди най-безочливо от там.

Мина година и половина и едно лято отиваме на Мальовица с две палатки с брат ми, Митко Кочев, Жоро, Лъвчето и лагерът беше на поляната под върховете. Чудно беше. Правих юфка в една голяма тенджера и ядохме толкова много, че обикаляхме като някои индианци около огъня и се тупахме по коремите, за да спадне храната и да можем да ядем още, Хубави дни бяха.

Един ден отидохме нагоре с Жоро на разходка. Вървяхме и философствувахме по разни мирогледи. Изглежда, че Жоро искаше да ме изпита как мисля по много въпроси. Гледахме се един другиго в ириса на очите и от тогава той ми стана много мил и симпатичен и започнах вече да го отделям от останалите. Тайничко си изпитвах ново чувство към него. И за да ме накара, изглежда Митко Кочев забеляза особеното ми внимание към Жоро и неговото към мене и рекъл да направи сега една смехория. Аз бях сама в палатката до тяхната и направиха един номер, който после разбрахме, че е номер. Вечерта късно, а ние си бяхме легнали изведнъж започнаха да се търкалят отгоре от баира едни камъни, които стигаха отгоре направо към палатката. „Мечка, извика Митко Кочев. - Мечка, бързо прибирай се при нас". Набързо изведнъж отидох при тях, че мечка търкаля камъни отгоре. Наредихме се: Жоро, аз, Славчо, Митко, Лъвчето. Вече се успокоиха, че мечката няма да ни нападне и бях спокойна и нямах хабер тогава, че е скроено от Митко това и че с въженце ставал тоя номер. Това било, за да бъда по-близо до Жоро. Милата нежност, а те се споглеждаха и се подсмихваха, а аз си нямах хабер. И кой е искал да види и да прозре шегата. Така Жоро имаше възможност поне да държи ръката ми и да ме погледне така някакси по интимно. Така се сприятелихме и от Рила, а това не беше малко. Така Мальовица стана символ на нашата дружба. После той настоя, но това вече беше по-късно, когато вече Славчо се ожени и дойде Люба, да ме запознае с родителите си.

С идването на Люба в нашата барака баба Данка и Димитрий вече се прибраха при Ана Каназирева и Славчо я разшири с веранди и още със стая и кухня къщата и постоянно беше с чук в ръката.

Забравих да кажа, че още преди да се беше оженил аз си бях в малката веранда с едни сини перденца и една нощ сънувах чуден сън. Намирам се точно на остров в Тихия океан, чуден сън, никога не мога да го забравя, но го записах веднага. Чуден остров, с големи портокалови дървета, цъфтят и връзват едновременно. Навсякъде се разхождат младежи, хубави двойки, облечени в бяло, с дълги коси, дълги рокли и хубави спуснати коси. Двойките бяха по двама, вървяха прегърнати, едни седнали в тревата, други с нозе във водата, трети вземат падналите портокали и ядат и само аз сама. Вървя по една пътека нагоре към един връх. Вървя и гледам усмихнатите двойки и се чудя защо така съм сама. И като в замая с изправена глава вървя нагоре направо към върха и гледам напред. Стигнах до една скала. Но такъв сън като кино светеше, това не се забравя. Стигнах до една скала. Едната й страна обърната към морето, нещо беше издадена скалата напред като кресло и гледам. Там на едно кресло седи фигура млада, стройна, с дълга коса, с големи очи, хубава фигура, но загледана някъде към морето. Гледам към него, вървя и се чудя кой ли е той. Изведнъж той си обърна главата към мене и строго ме погледна и ми извика: „Защо си сама? Сам съм само аз" и протяга ръката си към морето. „Избирай, каза той, гласа му. - Ето. Ще отидеш на брега и ще чакаш един бял параход и от там ще дойде твоят избраник. И ако не искаш, посочва другата страна. На другата страна на морето се обръщаха гърбовете на акули и аз разбира се избрах пътя към белия параход. И чаках, чаках парахода, чаках отдалече, чаках и по едно време се зададе една бяла точка. Започна да се увеличава, провидях един голям бял параход, който се приближаваше. Беше чудно бял и голям. И се загуби. Записах го веднага. Разправих го на брат ми и този сън остана в съзнанието ми завинаги. По-късно, вече оженени, преди да се родят децата, бяхме с Жоро във Варна и бяхме на брега. Дойде по едно време един чисто бял английски параход, голям, чуден като този от съня ми. Защо тогава не казах на Жоро, че ето такъв беше параходът, който аз сънувах, от където той трябваше да дойде. Така човек пропуща най-хубавите си и неизказани мисли, които ще потвърдят уверенията ми в една достоверност, но пропуск, винаги, когато имаме в главата си хубави и светли мисли и не ги споделяме остават неизказани, много пъти съм се ядосвала за тази работа. Скрити и винаги в дълбините на душата. Защо? А те трябва да се изкажат. Да дават радостта и щастието на другия. Така е, когато човек не може да проумее щастието си в момента, той го пропуска. Като че ли някой те стиска за гърлото и иска да не се проявиш, да направиш радост на другите. Ето това е. А бяхме около Учителя. Не познавахме правилното да слушаме за доброто и светлото и чистото проявление и да слушаш, а не да го криеш, а да го прилагаш. Играехме на мечти, на красиви мисли и чувства, а оставахме скрити вътре непроявени.

Така Славчо наруши клетвата да не се жени изобщо като се ожени за Люба и заживява много хубаво. Ходеха на работа, а аз останах вкъщи и на училище. И така през 1934 г. се роди Бубка - Людмила. Вече помен нямаше от моята стаичка, малката вбрандичка, където сънувах чудния сън. Сега имаше нещо като голям хол, направен с големи плоскости, голяма кухня с много стаи и с разни етажерки, маси и долапчета, но беше много занемарено, защото Люба беше вече на работа и аз учех и не можех да се справям с тази голяма къща. Мисля даже, че една година не ходих на училище, за да гледам Бубка. Прекъснах, за да гледам Бубка, защото Люба тръгна на работа и така Бубка проходи в моите ръце. Тя сега е в Германия. Един ден тя беше към две годинки и ми викаше Няньо и аз вече от тогава досега съм все Няньо, тръгна веднъж по килима и по едно време спря, вторачи се някъде далече и каза: „Няньо, Няньо". Като падна. Гледам и виждам, че едно топче паднало от гащичките й. После тържествено пристъпи и каза: „Няньо, другото". И другото паднало, така че това остана лаф за много години. И така това беше първата смехория с Бубка, която остана нарицателно.

Имаше много хубави моменти вкъщи, имаше хумор, но Жоро имаше вече и други намерения. Намисли да ме представи вече вкъщи. Помагаше ми вече в училището за тая пуста търговия, която аз не обичам, но пак си ходех на беседа, пак си ходехме на Витоша и по Рила и Славчо организираше пак Рилските летувания и живота си течеше. Често идваха майката и сестрата на Люба - Пека и Надка, но те бяха със свои семейства и не можеха да помагат вкъщи. Славчо започна да издава „Библиотека безсмъртни мисли". Имаше нещо като печатница на ул. „Гурко" № 22, но по-късно бомба удари всички тези негови книги. Цялата печатница бомба я удари на „Гурко" 22. Случайно ли бе?

Жоро имаше фотоапарат и правеше много снимки - на салона, при празници, на Петровден, на поляната и на Витоша и на Рила. Един ден пристигна с една голяма диня на рамо и падна весело ядене. Друг път идва с щайга грозде. Личеше, че иска да носи така нещо по-голямо и хубаво. Той беше по хубавите неща.

Искам да кажа, че имахме хор в салона на Изгрева и Кисьова и Кирил Икономов и брат Стоицев ни ръководеха хора, а по-късно и Влади Симеонов. Аз бях сопран, Жоро - тенор, Верка Куртева - алт и пр. На много наши празници изнасяхме песни и песни от Учителя. Нашите празници бяха хубави и незабравими. Много пъти преди това Кисьова ни свиреше Шопен, II скерцо с малка аудитория слушатели.

Когато идвах от училище помня, че Жоро идваше откъм Изгрева по шосето, край телевизията и лъснат, косата му лъщеше от нещо мазно и със синьото сако. Аз се правех, че нищо не виждам... О, глупави младежки времена. После Славчо имаше място долу на ул. „Жолио Кюри" и отглеждаше там касис, ягоди, кокошки даже имаше, имаше и малини. Имаше по-късно и една кола „ДеКаВе" и с нея носеше ягоди на вегетарианския ресторант возеше народа до Вада за Рила и пр. Веднъж така преуморен с Жоро той заспал на кормилото и едва не направил белята близо до едно дърво. И обърнала се колата, но те останаха невредими. По това време Учителят на Рила все питал: „Къде е Славчо?"

Най-сетне през 1935 г, на край Жоро ме доведе при родителите си на ул. „Цар Самуил" 107. Аз бях слабичка, тъничка, но си бях отрязала косата. която ми беше до рамената. Рута, сестра ми винаги съжаляваше за тая коса. И аз съжалявах, но ми се искаше така да ми бъде по-леко. Тя имаше момиченце - Калина. И вече се заговори за сватба. Аз не бях си взела още дипломата. И най-после се определи датата на сватбата. Щеше да бъде на 12.VIII.1935 г., но по известни причини отложихме сватбата за 23.VIII. И започнаха приготовления за сватбата. Аз не знаех дори къде и какво работеше Жоро. Това хич не ме интересуваше и тогава отидох в Карлово, където беше баща ми и му казах за предстоящата сватба. А той горкия с една пенсия, пак нямаше нищо и ми приготви само две одеала, а сестра ми Сашка ми уши една смяна чаршафи и покривки за ядене и така със съвсем малко неща, уж да се отсрамя, но това си бях, бедна работа. А родителите му нищо не знаеха за мене. Че съм от голям род, че баща ми е македонец от Щип, а те са също македонци от Струмица. Жоро е роден в Дойран. Баща ми много се радваше, че Жоро е македонец и много го харесваха. Неговите родители извикаха тяхна позната шивачка и няколко дена подред са шили пижами, нощници и още какви ли не още неща за сватбата, после имаше една Селемена Сирийска, прочута, най-голяма шивачка, която ми направи сватбената рокля - дълга, бяла с воал, а Рут ми даде нейния воал от нейната сватба. Шаферчета бяха нейната Калина и още една, които ми носеха воала отзад. Та беше една голяма сватба в черквата на I евангелска. Преди това дядо Гиго, т. е. неговия баща ми каза: „Хайде, деца, идвайте с мене да си изберете покъщнина". Ние бяхме си намерили вече квартира след дълго обикаляне и намерихме на ул. „Мосул" № 30 къщата на артиста Асен Русков. Бяха две стаи и кухня, всичко ново и много хубаво, приготвено за неговия син. А Сашка и Рута, моята сестра и неговата сестра по-късно бяха закарали всичките мебели и приготвили всичко, наредено вече за сватбата, така било по македонски обичай. Те наредиха легла, спалня, всичко. Всичко беше готово вече. Жоро не искаше черен костюм за сватба и си уши бежов. Много беше хубав тоя костюм. Сватбата стана в евангелската черква на Солунска - I евангелска. Фурнаджев ни венча. Беше един разкошен възрастен, мил пастир. Черквата беше пълна и от Изгрева имаше наши хора. Беше баба Данка, Димитрий, Мичето Златева с Митко Сотиров и други дружки, които не помня от Изгрева. Салонът беше пълен и как нямаше да бъде пълен, когато се жени синът на Гиго Кьосев, който беше основател на църквата едно време. А мойта милост беше едно младо, срамежливо момиченце - булка с дълга рокля и с воал. Там бяха и Сашка (не помня дали беше и Линчето, защото тя имаше малко бебе и не можеше да дойде както и другата ми сестра от Ямбол - Рута). Беше много тържествено и хванати за ръце пред пастора, при хубавото му слово, Жоро ми прошепна през воала, че цяла вадичка шурти по гърба му и аз се разсмях. Когато ни благословиха започнаха поздравленията. Аз и Сашка ревяхме, а Софка, приятелката от младини на Жоро, министърката Софка Башева, дойде до мене и при поздрава ми каза: „Толкова си хубава, че и аз бих се оженила за тебе". В такъв случай се помнят такива думи. След церемонията навън се бяха наредили редица коли и една трябваше да ни заведе първа за снимки при фото Даков. Помня това. Но баба Данка, майката на Димитрий така се развълнува, че искаше през прозореца да влезе в колата. Разбира се влезе през вратата и после вкъщи на ул. „Цар Самуил", понеже беше топъл ден, беше сервирано вътре и на терасата. Но как да ви кажа, защо стана така не знам. Моята милост нямаше никакво настроение. Кисела бях и кой знае какво впечатление това е направило на роднините му, които бяха там. Отгоре на това пожелах друг букет, а не червени карамфили както бяха приготвили. Каква нескромност от моя страна. Една неделя дадохме обед на нашите приятели от Изгрева. Всичко беше много изобилно. Беше Жорж Радев, брат Борис, Мария Тодорова и още няколко наши приятели, които вече не си спомням. Масата беше много добре сложена. Всичко беше на място. Много деликатно ядеше Жоро Радев панирани ябълки, защото не можа да яде баница, която беше много на масло и много тлъста и той не можа да я понесе. Но на терасата бяха седнали, където имаше 42 саксии: мушкати, туберози и какви ли не красоти. Хубаво беше всичко. После Жоро тръгна на работа и аз го посрещах щастлива, с хубаво сложена маса, обядвахме, смеехме се, танцувахме, слушахме музика и беше чудно хубаво тогава. Така преживяхме една година.