6. НЕОЧАКВАНО ПРЕМЕЖДИЕ

През 1931 г. бях с родителите си на II-то от 7-те рилски езера заедно с учениците на Учителя Петър Дънов. Един ден, на мен ми предложи дъщерята, най-голямата дъщеря Анина на италианеца Бертоли, който също беше в Братството, предложи ми да отидем на връх „Дамка" да си наберем гъби печурки. Аз като кавалер трябваше да й правя компания, да има някой кавалер с нея, да не се страхува от нападение. Тръгнахме заедно като минахме покрай всичките езера - III, IV, V, VI и VII. Накрая на връх Дамка установихме, че печурките са обрани от други хора и ние не можахме нищо да наберем и си тръгнахме да се връщаме. По пътеката, по която се движехме на отиване и на връщане се вървеше много удобно, но аз не знам по какви хрумвания хлапашки, реших тя Анина да се върне по установената пътека, а аз щях да съкратя пътя, авантюристично хрумване, разбира се. И аз направих това нещо като стигнах на някои полянки, скачах на долната полянка, но широчка така, скачах 3 - 4 метра така и след туй по-надолу, скочих 4 -5 полянки и накрая стигнах на едно място гдето вече гледам надолу полянки няма. Като погледнах нагоре 4 метра стръмно, почти отвесно, не мога да се изкача и целия ми живот, най-хубавите случки от детинството ми минаха като на филм пред очите ми. Това е за да ме привържат към живота. Разбира се аз си направих заключението, че трябва много внимателно да постъпя, първо да се успокоя, да получа така голямо спокойствие на нервната система и да обсъдя как да стане слизането ми от този връх и реших. Имаше един теч, който тече така по скалата и издълбава тук- там където е по-слаба почвата и скалата и остават така само малки издатинки, по които аз с голяма бавност и с опитване, дали ще ме удържат, така изпробвах ги, натисках ги и слязох може би, не мога да кажа, нямах часовник още, не мога да кажа колко часа съм бил, но ми се стори цяла вечност, тъй като беше много опасно и много уморително за нервната система. Получих после преумора. Но като стигнах по едно време до някаква площадка, може би около 15 - 20 см широчина и там успях да се обърна и видях, че съм в близост с IV езеро с един от близнаците на IV езеро и от вътрешна страна на скалата - Вътрешния Близнак, защото единствено там имаше една голяма преспа, която, за да се запази чак през август, може само в дълбока сянка. Аз поседях малко, за да си почина и реших, че ще скоча на преспата, защото имаше така междина между преспата и скалата и като реших да скоча просто се свлякох надолу и паднах по този начин с лицето върху преспата, така, като се ударих назад, пък паднах напред и съм обрал калта по лицето си от падналите преди това дъждове. След това вече не беше проблем от там да се насоча вече към II езеро, където беше лагерът на Бялото Братство. Пристигайки заварих пред майка ми, заварих двама по-големи братя единия Славчо Печеников, другия Крум Въжаров, и двамата сега покойници, които майка ми беше убедила, тъй като успяла вече да забележи, че Анина, с която бяхме се е върнала, а мен още ме няма, за да отидат да ме търсят, тъй като тя им казала, че съм тръгнал между скалите там да се подвизавам. На двамата аз им разправих къде долу-горе съм слизал и какво е било положението с всички подробности и те казаха, че е невъзможно от там да се слезе. Само алпинисти могат със съответните въжета и такива инструменти на краката за слизане, за по-сигурно слизане и че аз не мога от там да слезна. И в туй време майка ми, която плачеше от радост им каза: „Как не му вярвате, не виждате ли, че точно е както разправя, защото е паднал върху преспата, че с лицето върху преспата е обрал калта, ето вижте му лицето и дрехите какви са кални. Значи точно там е слязъл". И то се оказа, аз съм слязъл точно от Езерния връх, което е много рисковано и което аз смятам, че само с присъствието на Учителя е могло да ме спаси.