2. ПЪРВИТЕ ЛЕТУВАНИЯ НА БРАТСТВОТО НА РИЛА

Идеята да се построи братски салон вече няколко години е спохождала умовете на братята. Дошло време да се построи братски салон. Учителят поставил въпроса, къде да се построи салон на ул. „Оборище" 14 или на Изгрева. Тогава там са били закупени няколко места и се е наричало „Баучеровото". Само трима от попитаните са били за това да се построи салон на „Баучеровото". Сега тука е интересно да се види метода на Учителя.

Учителят не се е противопоставил на мнозиноството. Тогава те всички са излизали да посрещат изгрева на слънцето на закупените места горе на „Баучеровото", но братския салон се построява на ул. „Оборище" 14, където Учителят държи своите беседи. През 1926 г. приятелите решили за Учителя да направят една стаичка горе, където са посрещали изгрева на слънцето. Направили стаичката като смятали, че тя е за временно и ще се използва докато са там. Обаче Учителят през зимата остава да живее там и не слиза долу в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска" 66. Тогава те разбират, че Школата трябва да бъде там, където чакат изгревите на слънцето. Затова през 1927 г. започва строежа на братския салон на Изгрева, който завършва 1928 г. На събора през 1927 г. Учителят говори в салона, а предната година на същия събор е говорил на поляната, а братята и сестрите са стояли прави, слушайки Словото Му.

С учредяването на Школите - Младежкия и Общия клас се тури началото на пътя на ученика. Беше много строго. Ако ученикът един път отсъствува, без да има оправдателна причина се изключва от Школата. Проверката не беше външна, но вътрешна. Изключването от Школата се разбира, че ученика прекъсва връзката си с Учителя. Това е вътрешната Школа, където Учителя научава ученика, да се справя с всички трудности и противоречия в живота.

Нашият братски живот беше свързан много с живота на природата. Всеки четвъртък братството отиваше на екскурзия на Витоша на нашия Бивак. Бяхме преминали през братските лагери в Родопите и на „сините камъни" в Сливен. От 1922 г. той почва да ги извежда на Мусала. Тук се спеше на голата земя. Тогава нямаше палатки, нямаше спални чували, нямаше и хижа. Каквото си изнесеш на гръб лично, с него ще бъдеш и с него ще прекараш. Изкачвахме се горе и отсядахме на езерото под връх „Иречек". Под „Иречек" има две езера - едното е над, а другото под „Иречек". Там има една поляна. Правехме си малки огньове и се пиеше изобилно гореща вода. Тук спяхме на самата гола земя. Учителят лежеше на дясната страна. Бе завит само с пелерината. Спеше непробудно. Ставахме в три часа през нощта и тръгвахме към Мусала. Там посрещахме изгрева на слънцето. Обикновено Учителят ни водеше, изкачвахме се на върха, правехме молитви и после слизахме на езерото „Окото", където прекарвахме целия ден. Вечерта слизахме да спим на хотел „зелена поляна", т. е. на голата земя. Да, това бе сурова школа. Школата на Учителя е една сурова школа. Ученикът трябваше да бъде здрав физически, психически и духовно. Излизането на връх Мусала почва от 1922 г. Аз, като представител на по-младото поколение имах великото щастие да бъда на тези екскурзии от 1928 г., чрез които ние отидохме за пръв път на 7-те рилски езера. Отначало за 7-те рилски езера ние преминавахме през Дупница (гр. Станке Димитров).

Излизането се извършваше на два етапа. Първия ден стигахме до едно място под Скакавица, където преспивахме на открито, а втория ден пристигахме на езерата.

През 1929 г., с брат Славчо Печеников-Славянски, с когото ни свързваше много тясно приятелство през лятото на същата година ходихме да работим край Вакарел-Чамурли. Там хем изкарвахме курорт, хем припечелвахме по нещо. Някой ни съобщи, че Братството отива на екскурзия на 7-те Рилски езера. Ние решихме да оставим всичко, онова, което работехме, но да отидем на Рила, затова и не ни платиха. И от Вакарел тръгнахме пеша. Имахме само половин питка кашкавал и почти никакви пари. Пътувахме, а вечер спяхме по плевниците и селяните ни отпускаха по някоя резеница хляб. И така пеша от Вакарел, та до Сапарева Баня. Там спахме пак на открито и се качихме на хижа „Скакавица" без пари и без провизии. Имахме някакъв вътрешен подтик, че трябва да се отиде на езерата. Но изобщо не бяхме се замислили с какво ще живеем. Знаехме, че важното е да сме там. А защо трябваше да сме там - това не знаехме. И в хижа Скакавица се запознахме с един младеж, който неочаквано получи съобщение да слиза веднага. А той си беше изнесъл хранителни продукти за цял месец. Реши и взе та ни ги даде всичките. Напълнихме нашите раници, както и неговата, даде ни карта и компас и ни заведе лично до първото от 7-те Рилски езера. След като се убеди, че ни оставя живи и здрави и с три раници пълни с храна, този младеж се върна пеша без никакъв багаж в града. Ето, виждате как Небето промисля всичко. Ние бяхме там с такава вяра и с такава вяра се бяхме насочили за езерата, че не ставаше въпрос за това какво ще ядем и как ще живеем без храна. Ние не бяхме мислили, но Небето промисли за нас. Така вече ние имахме храна. На първото езеро си направихме Бивак в клека. С клек се оградихме, да не би някоя мечка да стъпи отгоре ни. Решихме да разучим местността. Ходехме на смени - единия седи и пази храната, да не би да се яви мечка и да я изяде, а другия се разхожда. Така се сменяхме. И едно ранно утро пристигна първата група от нашите приятели. Водеше ги брат Симеон Симеонов. Понеже ние вече бяхме цяла седмица там, вече познавахме местността и им станахме разводачи - развеждахме ги и им показвахме. Докато чакахме втората група с Учителя, със Славчо решихме да разведем нашите приятели до езерото на Съзерцанието. От там тръгнахме нагоре по сипея за езерото на Чистотата. Нямаше никакви пътеки. Чак когато взеха да се сриват камъните отгоре, разбрахме колко опасно било да ги водим по този път. И от езерото на Чистотата пак без пътеки се спуснахме до второто езеро. А там вече ни чакаше първата група, която беше пристигнала със Симеон Симеонов.

На второто езеро избрахме място за лагер. Значи ние двамата с моят приятел бяхме на първото езеро и там престояхме около една седмица, а след това като дойде групата се качихме на второто езеро. Тези приятели, които Симеон доведе не носеха със себеси почти нищо. Само за най-възрастните сестри ние построихме от две платнища навес, направихме го добре и те там спяха под него. Онова, което трябваше за храна, облекло и завивки, всичко се носеше на гръб. Учителят ни оставяше свободно да се проявим такива, каквито сме. Не искаше да се налага. Оставяше ни ние сами да се организираме. Ние искахме, но не можехме. Като виждаше нашият подтик, то Учителят по вътрешен път ни помагаше. Така на първо време, когато слизахме от влака на гара Дупница приятелите заангажираха разни власи с техните коне да ни карат багажа. Понеже всеки сам за себе си уреждаше въпроса с багажа си, то власите се възползваха от това да ни искат много пари. Скоро ние разбрахме, че трябва да имаме единна организация. С това се заехме ние, младите братя. Но преди това, след като Учителят разбра колко много пари ни взимат, Учителят отсече: „Другата година от тук няма да минаваме. Те, власите трябва да си научат урока, как се работи на Бога с пари!" И те го научиха. Комунистите ги научиха как се работи на Бога без пари: взеха им конете, стоката и ги принудиха да се заселят на едно и също място. А те бяха свикнали на волен и чергарски живот. Движеха се безпрепятствено от място на място и от планина на планина. Същата съдба сполетя и каракачаните, които имаха многобройни стада от овце по планините. Успяхме да се срещнем и да се уговорим с един влах доста благороден, с благородна осанка. Казваше се Янко. Той се нае да поеме превоза на всичките приятели, което окончателно облекчи нашето положение. В тия години качването от Дупница се извършваше на два етапа - с едно приспиване под хижа „Скакавица" на открито, а на втория ден бяхме на езерата. Сутрин за изгрев слънце се изкачвахме на една височина, там изчаквахме изгрева, след което Учителят държеше беседа. Пеехме песни и слизахме за Паневритмия долу в лагера на второто езеро. А когато решавахме да играе Паневритмия на третото или на петото езеро, както и при езерото на „Чистотата", то закусвахме и тогава отивахме. Прекарвахме деня горе в разговори и в малки излети до другите езера.

Сутрин от Молитвения връх се разкриваше надолу прекрасна долина, която будеше в мене голям интерес. Аз обичам да изследвам планинските дебри. Затова реших една година с едно приятелче да тръгнем пеша от Самоков, за да изследваме тази долина. Тогава никой не ходеше там. Беше девствено място. Беше пълно с дивеч - имаше вълци и мечки и селяните ни плашеха, че мечките щели да ни изядат. Въпреки това ние пеша от Самоков стигнахме за един ден някъде до там до гдето е сега горския дом. Него тогава го нямаше. Спахме в гората - това си беше за нас нещо обикновено. Втория ден продължихме нагоре, стигнахме до Вада. Нагоре нямаше никакви пътища. Взехме посоката по един коларски път от Вада, който излиза към Салоните, но ние не бяхме минавали по него и не го познавахме. Беше един чудно хубав ден. Стигнахме до една дълга хубава поляна. Вече бяхме минали гората, тук-там се показваше някой самотен бор. И изведнъж от някъде ревна мечка, а ние бяхме застанали до един сух бор. Приятелят ми беше малко тежък и аз го подбутнах отдолу да се качи нагоре, а след него аз се изкатерих като котка. От там наблюдавахме как мечката реве в клека. По едно време спря. Ние не я виждахме. По едно време ми се препи вода и си казах, че трябва да слезна долу, за да си утоля жаждата. А пък долу вода чудна - таман слязох и се наведох да пия, че като ревна онази ми ти мечка над мене и аз право бегом на бора. Тя продължи непрекъснато да реве, но стоеше в клека и не се виждаше. Така ние от бор на бор на прибежки излязохме някъде към Салоните. От там се спуснахме към второто езеро. А тая долина беше пълна с ягоди, малини, боровинки, огромно изобилие. След това започнах да водя младежки групи за ягоди, боровинки и малини. Тогава нямаше този просек, по който вие се изкачвате. Беше голям гъстат клек. А ние се изкачвахме някъде към салоните и от там се спускахме към езерата. Но аз реших, че ние можеше да прокараме през клека път, да слизаме на право и от там вече нашите групи да могат да се качват направо на езерата за един ден. Винаги около мене имаше младежи. Подбрах една групичка и със секири прокарахме път през гъстия клек, изсякохме сумати клек и пробихме клека и прекарахме път, за да могат конете да минат. Вече нашите групи и коне взеха да минават през Самоков и за един ден да се изкачват. Камионите тръгваха от София натоварени с багаж и с приятелите. Понякога багажа се возеше с камиони, а приятелите пътуваха с автобуси, които идваха до гората, която е веднага след Говедарци. Нямаше път за нагоре. И оттам с багажа върху конете отивахме за един ден на езерата. Обаче нашите хора се губеха и затова младежите организираха конвой, така че да не разбират приятелите, че ние бдим над тях. Бяхме най-малко трима. Единият върви най-напред, вторият е по средата, третият върви най-накрая като първия и последния си сигнализираха с определени сигнали според движението на приятелите. Никой не пускаме да мине напред. Първият напред води, последният пази да не изостане някой, а средния поддържа връзката между първия и последния. Така всяка група се извеждаше до езерата. Сега 50 години след това голяма част от гората е изсечена и пътят е обозначен и човек трудно може да се изгуби, защото има и туристическа маркировка. Но в онова време човек лесно се губеше в тези дебри. Рейсовете от София с приятелите пристигаха рано сутринта към 6.30 часа. А ние трябва да сме слезнали преди тях от езерата. Да сме възварили гореща вода като носехме чайниците със себе си, трябваше да ги напоим, да ги поемем нагоре и да ги водим. Това ставаше всеки ден. Нямаше спане, нямаше ядене. За да бъдем в 6.30 часа на мястото, където се спираха камионите, трябваше да тръгваме към три часа от езерата. И като се качи групата горе имахме грижата да им правим палатки, да ги уреждаме. А ние имахме много сили. Това ни правеше удоволствие.

През 1939 г, имахме 500 души. Представяте ли си колко групи е трябвало да се водят и изкачат горе? За щастие аз тогава бях свободен около четири месеца след като си вземах студентските изпити през месец юли в гр. Атина. По-късно се записах в Софийския университет. През лятото пак бях свободен. По два месеца изкарвах на Рила. Пръв отивах, последен се връщах от Рила, като изкачим всичките групи и останеха 15 ^ 20 свободни дни, то аз водех младежки групи до Рупите за 3 ^ 4 дена. Младежите не ги пускаха без мене. Това беше славен живот, защото знаеш кому служиш и в името на каква идея посвещаваш време, сила и живот. Идеята бе във Словото на Учителя. Работехме за делото на Учителя, защото означаваше, че претворяваме в живот Неговото Учение. А Неговото Учение бе Школа на човешкия дух и човешката душа пред лицето на Бога. На вас оставяме планините и нашите пътеки, които прокарахме в тях. На вас оставяме Словото на Учителя, за да пребъдвате в Него и чрез Него.