От големите психически сътресения, през които преминавах в семейството на мъжа ми, от големите разочарования от дом, семейство и съпруг, от непрекъснатите борби за отстояване на глътка въздух на свобода, както и непрекъснатото унижение, на което бях подложена на Изгрева от съпругата на брат ми Борис, аз не издържах и се разболях. Наруши ми се ритъма на сърдечната дейност. Имаше моменти, когато пулсът ми ставаше много бърз, беше неправилен, прескачаше сърцето ми, туптеше, учестяваше се и стигаше до 190 удара в една минута. Тогава кръвта ми нахлуваше в главата, цялата посинявах и се разтрепервах. Лекарите в Габрово ми наредиха веднага да замина в София. Този път мъжът ми се уплаши и реши да ме придружи. Щом стигнахме аз веднага отидох при Учителя. Той ме прие без бавене, даде ми един кристал, объл и голям като яйце и ми нареди да го стискам с едната си ръка. Погледна в кристала, задържа погледа си, вгледа се съсредоточено в него. Какво видя в него не зная, но по изражението на лицето Му видях, че става нещо необикновено с мен и с този кристал. Лицето Му придоби строго изражение, така както съм Го виждала, когато е недоволен към нашите постъпки на Изгрева. Направи ми знак, че ми е твърде сериозно положението. Тогава положи няколко пъти ръцете Си над главата ми и произнасяше нещо с уста, някакви думи или формули, които не разбрах. Чувах ги, но не ги разбирах. Накрая ми каза: „Твоят организъм и твоето тяло е устроено и пригодено да живее на височина над две хиляди метра". Препоръча ми да ям суров лук, да правя дълбоки вдишки и всяка вечер да си топя краката в топла вода, както и да възлизам на височини в планината.- Приех съветите на Учителя с благодарност. Състоянието ми се подобри: Когато се върнах в Габрово, с моят баща правехме редовни екскурзии всяка сряда и неделя в планината. При първото ми възлизане, след като се върнах от София, когато вървяхме по „Куминя" за Узана, получих пристъп от сърцебиене, което стигна до 195 удара в минута, цялата посинях, но не умрях, а оживях. Постепенно започнах да се възстановявам след всеки излет в планината, но не можех да понасям шум и присъствието на много хора. Бях станала много чувствителна и приемах техните дисхармонични състояния. Не можех да ги трансформирам в себе си и да ги изхвърлям. В следващите години още повече се свързах с планината и продължавах да излизам по височините. Високата планина ме спаси и чрез нея се свързах със силите, които минаваха през нея и те ми даваха сила да издържа долу в града, когато се потапях в дъното на ада, там където ми беше определено от съдбата да пребивавам. Бях подложена на невероятна разправа, разкъсваха ме на хиляди парчета, само и само да бъда унищожена. Опитваха се да ме ограбват и да присвоят онова, което бях изработила в себе си през дните, когато работех върху Словото на Учителя. Излизах отново горе на планината и се завръщах~заредена със сила. Моят път продължаваше.