Аз бях в предпоследния клас на гимназията. Големият ми брат Борис бе с две години по-голям от мене и родителите ми го готвеха да замине в чужбина да следва минно инженерство. По този случай той трябваше да си вади документи от град Велико Търново. Когато се върна ми каза, че като се раз-хождал към лозята срещнал общество от мъже и жени като първите християни - обядвали на открито, живеели на палатки на открито, слушали пропове-ди на открито и живеели задружно. Разказа това, което му бе направило впечатление, но не можа да каже нищо конкретно. Беше месец август 1920 година.
След няколко дни през същия месец и година, отново трябваше да отиде в град Търново във връзка с документите си за чужбина. Тогава той изпълни молбата ми и ме взе със себе си да отида* и аз в Търново, за да видя това общество на първите християни. Като ученици от горните класове на гимназията ние вече четяхме теософска литература, а у дома един като купеше една такава книга, всички я прочитахме и след това се водеха дълги разговори. Така че ние бяхме що-годе нещо прочели за това и онова. Теософската литература бе заляла тогава България. Родителите ми ме пуснаха понеже бях с големия си брат Борис.
Пристигнахме в град Търново и веднага пожелах да отидем на онова място, където брат ми е видял и се е срещнал с първите християни. Когато отидохме там на лозето и колибата, където беше събора на Бялото Братство, той бе свършил и всички се разотиваха като се сбогуваха с Учителя. Нас никой не ни познаваше. Ние бяхме застанали отстрана и наблюдавахме. Никой не ни покани, никой не ни запита за нещо - всички се разотиваха и се сбогуваха помежду си. Огледахме се, поразходихме се около лозята и си отидохме от там в града. Не можахме да се свържем с никого. Бяхме закъснели. Или бяхме дошли във време, което не беше определено за нас. После след години научих, че за всекиго е строго определено мястото и времето за среща с Учителя. Убедих се в това. Чух след време и Неговия глас и мнението Му по този важен проблем - срещата на ученика с Учителя, която е епоха в живота на ученика. Бях направила първата крачка. А това не беше малко. Трябваше да чакам още една година, за да направя и втората крачка и да срещна Учителя.
