ПЕТЪР КАМБУРОВ
(1899-1969)
МОЯТ ЖИВОТ С УЧИТЕЛЯ
Спомени, преживявания, опитности. Арбанашката комуна
1. НАЧАЛОТО
Роден съм на 1.XII.1899 г. ст.ст. в град Стара Загора в семейството на Стефан и Екатерина Камбурови.
Аз съм първият им син, след мене са още двама братя - Марин и Костадин и сестра ми Таня.
Грижите и възпитанието на децата бе почти изцяло предоставено на нашата майка, която наистина можа да ни предпази от много детски простъпки и да ни даде едно сравнително добро възпитание. Кварталът, в който живеехме, т.нар. „Новата махала", бе прочут със своите зле възпитани младежи, от които нищо добро не можеше да се очаква. Разбира се, имаше и добри деца, но те бяха малко.
Баща ми беше печатар. Имаше собствена печатница, която отчасти играеше ролята на клуб, дето след работно време се събираха приятели на баща ми на разговор. Много често се случваше баща ми, който беше добър цигулар, със същите приятели да се отбиват вечер на път за вкъщи, в някоя кръчма дето гуляеха до късно през нощта.
Не помня някога тати да ни е правил строги забележки или да ни е наказвал за някои провинения. Напротив, винаги е намирал смекчаващи вината обстоятелства и е гледал, макар и виновни, да ни оправдае пред мама, която лесно не прощаваше. Тази именно характерна черта у тати стана причина за окончателно да стана вегетарианец и да приема Учението на Учителя, което по-късно ще опиша.
Животът на нашето семейство до около 1909 година протече по обикновеному. Ние бяхме малки и родителите ни освен всекидневната си работа отделяха и доста грижи за нас. Но точно по това време - около 1909 година в града пристигна един ветеринарен фелдшер - Панайот Ковачев, със семейството си, идещ от Казанлък и делегиран на служба по ветеринарното дело в Стара Загора. Той бил един от пионерите на новото учение „Бяло Братство" и предан негов радетел.
Чичо ми - Никола Камбуров, също печатар в Казанлък и последовател
на същото учение, дава на Ковачев адреса на баща ми и пристигайки намира го в печатницата. Ковачев информира баща ми относно мисията си и апели ра да стане член на Братството. Баща ми, който до това време бил голям атеист-социалист, неусетно, без сам да съзнава, приема предложението на Ковачев, като в момента почувствувал голяма радост. Нещо топло се разляло в душата му.
Първото молитвено събрание направили в печатницата. От този момент баща ми заживява вече нов живот - приема вегетарианството, напуща гуляите и пиенето, а с това заедно и старите си приятели - гуляйджии. Рано се прибираше вкъщи и всичкото си свободно време употребяваше за духовно обогатяване. Така двамата братя, Панайот и баща ми сложиха началото на Братството в Стара Загора, което по-късно достигна до 60 души членове.
За мама промяната, станала с тати бе истинско щастие. Сега те и двамата бързо усвояваха идеите на братството, четяха, учеха песните, които тати свиреше на цигулката си.
Същата година Учителят, който по това време правеше своите обиколки из цялата страна, пристигна и в Стара Загора като отседна в Ковачеви. Тогава още не го наричаха Учител, а г-н Дънов. Той беше около 45-годишен, със светло кестенява коса и брада, телосложение хармонично и с необикновено красиво лице и очи - белези, от които даже и от пръв поглед можеше да се разбере, че г-н Дънов не беше обикновен човек като нас.
Ковачев и Учителят направиха посещение на всички братски домове. Посетиха и нашия дом. От това първо посещение на Учителя у нас, спомням си само онова, което Ковачев след отпътуването на Учителя .казал на тати, какво казал Учителят за нас, децата: „Да се радва и благодари брат Стефан, че са му изпратени добри духове".
През 1910 година животът на Братството чувствително се засили, като се присъединиха още нови членове-семейства: Димитър Маркови, Сава Вълканови, Иван Николови, Иван Котарови и др.
През 1911 година Учителят отново посети Стара Загора като обяви публична сказка по френология. Баща ми, като печатар, отпечата два вида афиши голям формат за разлепване на съответни места в града и малки, които ние, момчетата от братските семейства разнесохме на ръка по учреждения, сладкарници, кафенета и раздавахме на случайно срещнати лица.
Сказката се състоя в салона на Общинското управление. В определения ден и час гражданите масово започнаха да пълнят салона. За съжаление 9/10 от публиката бяха правостоящи, тъй като нямаше повече столове, освен изнесените от канцелариите на Общинското управление 30-40 стола, наредени в две редици отпред и заети от най-видните представители на гражданството: кмета, съдиите, някои свещеници начело с владиката Йосиф, някои висши чиновници, стари чорбаджии и др.
Тук ще отбележа първата ми опитност, преживяна на тази сказка. Тогава бях на 11 години. Чувал бях от тати и от брат Ковачев, че Учителят можел да чете мислите на човека и ако мислено се обърнеш към него, той ще ти отговори наяве.
Като видях, че салонът е вече препълнен, а от друга страна, че е вече време сказката да започне, аз, който бях един от правостоящите в десния фланг на салона, дето също бяха родителите ми, Ковачев и много други братя и сестри, реших да проверя дали действително Учителят може да чете мислите на хората. Отправих му следната мисъл: „Учителю, салонът е препълнен, не е ли вече време да започнеш сказката?" В това време Учителят, както седеше до масата на един стол, погледна ме в очите, после извади часовника си, погледна го, пак погледна мене, стана и започна сказката.
След тази първа опитност имах още много други знаменателни опитности и преживявания с Учителя, които последователно (по годините на преживяванията) ще опиша.
