Бях седнала в салона. Събирахме се за беседа. Трябваше, естествено, да изпълняме салона с добри, чисти и красиви мисли. Вместо това, моята мисъл по едно време се отправи с негодувание към един от братята, който в този момент влизаше в салона и чийто начин на разбиране и прилагане на Учението в своя живот смятах, че излагат пред външния свят и Учението и Учителя. Мисълта, която ми мина тогава беше: „Тези глупци! Тези идиоти! Само излагат Учителя и отблъскват външния свят от Учението!" През това време Учителят беше горе в стаята Си. Той слизаше в салона точно в 5 часа. За точността Той казваше: „Нито минута по-рано, нито минута по-късно!" В 5 часа Той влезна. Пяхме, казахме молитвата, седнахме. Седна и Учителят. Той отвори Библията, изгледа ни бавно-бавно от единия край на салона до другия и започна беседата с думите:'„Тези глупци! Тези идиоти!" - не се говори така!" При тези думи Той поклати леко неодобрително главата си. Тонът Му беше сериозен, почти строг, но без да бъде сърдит. Това обаче ми стигаше да потъна в земята от срам и да си взема веднъж за винаги урок от думите Му. Естествено, че аз бях единствената в салона, която разбра защо Учителят започна тъй странно беседата си с тези думи.
