7. ПАДАНЕТО МИ ОТ СТОЛА
Веднъж, пак през същата тази година, когато живеех при родителите си като момиче, паднах от един стол, на който се бях изправила и се ударих
162
силно в облегалката му под лявото най-долно ребро. Паднах на земята и не можех да дишам. Гърчех се без да мога да поема дъха си. Колко време трая това положение не знам, но то ми се стори вечност. Мислех, че ще се удуша и ще умра. Най-после с голямо усилие успях да вкарам малко въздух в дробовете си и малко по малко пак започнах да дишам. На удареното място остана една болка, която беше особено силна при покашляне или кихане. Болката започна да се увеличава от ден на ден. След два дена стана силна и при смях, а след още други два - и при говор, а на шестия ден - и при дишане. Не бях казала нищо на родителите си за падането, защото щяха да повикат лекар, а аз от малка не обичах да бъда лекувана от лекари, пък и по някакво вътрешно убеждение нямах достатъчно доверие в лекуването им. В началото си мислех, че болката ще мине от само себе си. Но когато вместо да мине тя започна да се увеличава и стигна до там, че взе да затруднява и дишането ми, аз се смутих и не знаех какво да направя. По онова време Учителя познавах още много малко и не знаех нищо за силите, способностите и възможностите Му, които откривах отпосле малко по малко, година след година. Учителят познавах още много малко. Ходех отскоро на беседите Му и бях ходила 2-3 пъти на частен разговор с него, заедно с Райна Ковачева, която си замина от този свят около 1920-28 г.
Странно ми е, че въпреки това, аз още тогава имах чувството, че Той може да ми помогне. Помолих Невенка, петнадесетгодишното момиченце на сестра Ковачева да отиде при Него на „Опълченска" 66 и да Го попита какво да направя, за да ми мине. Разстоянието от бащината ми къща до „66" беше около 1/2 час. Едва се беше изминало толкова време от тръгването й, когато болката изведнъж изчезна, като че ли никога нищо не ме е боляло. Невенка се завърна и ме завари пак покачена на едни стол, да подреждам книгите си в шкафа. Тя каза: „Г-н Дънов каза, че няма нищо, ще ви мине". „О, Невенке, колко съжалявам, че напразно те накарах да ходиш чак до Юч Бунар на „66", - то вече ми мина! Колко съжалявам, че напразно безпокоихме човека. Дори ме е срам сега!"
Ние и двете тогава не знаехме още почти нищо за Учителя. Толкова малко Го познавахме, че нито на едната, нито на другата и през ум не ни мина, че Учителят сам беше прекратил болката така внезапно в онзи момент. Тази мисъл ми проблесна едва 20 години по-късно при друго мое моментално излекуване от Учителя, за което ще разкажа по-нататък.
