59. ИЗГОРЕНИЯТ КРАК

Едно лято на Изгрева си изгорих крака с вряла вода. Имаше вятър. На примуса ми в палатката вреше чайник. Аз се приближих да го взема, но вятъ­ра перна с отвореното платно на палатката врящия чайник и го изля върху десния ми крак. Дигнаха се веднага мехури. Приятелките ми отидоха веднага при Учителя да му кажат. Той каза да не разкъсваме мехурите и да мажем крака със зехтин и да го налагаме отгоре с кисело мляко.

Стоя си в палатката и около палатката и го лекувам и никъде не мога да ходя. Всеки, който иде да ме види, казва, че ще мине месец, месец и поло­вина докато оздравее напълно, да мога да обувам обувка и да ходя. А набли­жава време да се отива на Присоите. Това лято -1934 г. не зная по какви при­чини нямаше да летуване на Рила, а на Присоите на Витоша. Мъчно ми е, много ми е мъчно, но няма що. Ще трябва да карам лятото на Изгрева сама. Всички ще отидат. Ще отиде и Учителят. Ще останат само малцина да пазят Изгрева.

Един ден рекох: Чакай да направя усилие да отида до обеда, да видя Учителя. От няколко дена от как си бях изгорила крака не бях Го виждала, а скоро ще заминават за Присоите. И накуцвайки едвам, едвам отивам към малкия салон - трапезарията. Обедът щеше да бъде там, а не навън, понеже беше облачно времето и предвещаваше, че ще вали дъжд.

Ето Го и Учителят иде бързо, бързо след мене. Поздравих Го, поздрави ме и отмина. А на мене така ми дойде неочаквано, без да съм мислила, без да съм се канела и извиках след Него: „Много ми е мъчно, Учителю, че няма да мога да дойда на Присоите." Той се обърна, изгледа ме отгоре до долу, ни­що не каза и влезе в салона. Влязох и аз. Обядвахме. Прибрах се в палатката и рукна силен, продължителен дъжд. Може би час, час и половина валя.

През време на дъжда дойде ми някакво настроение да си попея. Изпях 1, 2, 3 песни, настроението ми се още повече повиши. Пях още. Помолих се. Но не за крака си и не, за да отида на Присоите, просто така, по вдъхновение, без да мисля, че ще може кракът ми, за който ми предричаха един, един и половина месеца, да искам някакво чудо, някаква свръхпомощ.

77

Просто имах вътрешен подтик да пея и да се моля.
Като мина доста време, мина ми мисъл: „Я си погледни крака". Развързах го и що да видя: Всички мехури спаднали и прилепнали към крака. Ни помен от водата, която беше в тях. Силното зачервяване значително много, изчезнало. Останало по-слабо зачервяване и синьо месо, което се лекува. Изненадах се, зачудих се, зарадвах се и благодарих на Господа и на Учителя. И пак една отчетлива мисъл ми мина: „Я погледни от палатката на­вън". Поглеждам. Дъждът още продължава да плющи. Учителят е на балкона с черната си пелерина, с мокра коса. Величествен, внушителен стои и гледа към палатката. Засрамена, веднага се укрих. Разбрах, какво беше станало.
На другия ден обух чорап, на третия обувка и на четвъртия крачех ре­дом с всички към Присоите на Витоша.