23. САМОПОКАНВАНЕ НА ОБЯД

Бях си дошла за великденска ваканция. Тогава гостувах у леля си в града. На Изгрева идвах само за клас. Една сутрин след класа останах с разни сестри на разговор. Наближи обед и аз си тръгнах. Разбира се, където и да бях винаги минавах край стаята на Учителя, дано да Го зърна някакси. И сега както винаги минах от там, забързала към града. Ето Го, Той излиза от стаята си, държи някаква мукавена кутия, доста големичка и ме вика: „Рекох, занесете тази кутия при стенографките и кажете: „Самопоканвам се на обяд. Нося си и обеда."

Аз се засмях, благодарих и изпълних всичко както беше казал. Стенографките ахнаха от радост и удоволствие: „Ах, този наш Учител, този наш Учител! Как всичко знае да прави хубаво. Знаеш ли, че ти не се

36

самопокани, ами Той те е поканил на обяд, на копривена супичка. Той сутринта ни даде коприва да я сготвим и каза, че на обед ще дойде да обядва при нас". Тогава малкият салон не беше направен още и столът не функционираше редовно.

Разбира се радостта ми беше неописуема и трогването ми.

Те отвориха кутията. Вътре имаше разни банички, кексове, сладкиши. Посетителите винаги Му носеха по нещо. Той не можеше да изяде всичко. Той ядеше въобще много малко и всичко раздаваше. Тези, които носеха знаеха това, но въпреки това носеха. Радост беше за всички да Му носят. Радост беше и да получават от Него.

След малко пристигна и Той. Не намерих думи да Му благодаря. Душата ми благодареше плувайки в едно неописуемо блаженство. Това Той не можеше да не знае. Нямаше нужда от външни думи.

Той, трите мили стенографки и аз. Чиста, приветлива стая - парахода. Уютна, задушевна, топла атмосфера. Разговор, който повдига във висините. Ако бях си отишла леля ми щеше вече да е отишла на работа, аз щях да обядвам сама и да прекарам до вечерта сама безинтересно. Как знаеше всичко на време и на място да направи. И да го направи хубаво, както никой друг.