21. КОЙ КОГА ЩЕ ЦЪФТИ

Беше една от най-ранните ми срещи с Учителя. Бях почти дете.

Една великденска ваканция посетих София. Да посетя Учителя, Големия, Великия Човек вкъщи ми беше крайно стеснително. Какво ще правя при този голям човек? Как ще Го гледам? Къде ще сложа ръцете си? Как ще говоря и за какво? Наистина на изпращане някои сестри от Стара Загора ме натовариха с поръчки. „Питай Учителя това..." „Кажи на Учителя това..." и т.н...

Аз, обаче, реших да не ходя в дома Му на „Опълченска", а само на събрание, на беседи, които Той държеше в салона на ул. „Оборище" 14.

Да слушам беседи - тези нечувани дотогава слова пълни с мъдрост и светлина, да слушам музиката на гласа Му, да съзерцавам светещият образ, това беше за мене повече от мечтано, желано, блажено. Аз бях блажена. Исках отдалеч да Му се радвам и не отидох в дома Му.

Ваканцията изтече и аз трябваше да се връщам в Стара Загора, а не бях изпълнила още поръчките. И реших, последния път когато ще бъда на беседа да отида десетина минути по-рано и да вляза при Учителя в малката стаичка, която беше непосредствено до салона и да предам поздравите и поръчките. Така и направих. Аз знаех, че Той приемаше там братя и сестри преди беседа.

Почуках, влязох. За миг на прага се поколебах. Той ще говори беседа,

34

а аз отивам да Го безпокоя сега. Но Той беше така мил и приветлив и така сияеше от светлина и радост. На мене ли се беше зарадвал или на нечие друго Светло посещение? Аз бързо се окопитих и почнах бързо, бързо да разказвам, за да не Му отнема поне много време: „Кака Райна пита това... Кака Пенка моли това... Приятелката ми Олга иска да знае това и т.н., т.н..." Спрях се повече на новата си приятелка и нова сестричка Буча Бехар. Тя току-що беше влязла в Братството. Още не беше видяла Учителя. Тя беше мно­го будно момиче, много начетено и интелигентно и запалено за Учението на Учителя. Обикнах я и задружих с нея. Тя, обаче, не беше завършиха гимна­зия и имаше само прогимназиално образование. Как го чувствуваше тя това, не знаех, но беше се изказвала пред мене, не на мене ми беше много мъчно за нея. Аз, която така много обичах учението и страдах, че нямам възмож­ност да завърша университет, беше ми мъчно, че тя не е завършила даже и гимназия като мене. И сега пред Учителя, предразположена от Неговия мил прием, аз се поотпуснах и Му разказах за тази нова сестричка и за мъката ми, че няма образование и Го помолих да й помогне някак. Аз вече знаех, че Олга Славчева и други закъснели с образованието си учат задочно и ще се сдобият с образование.

Той нищо не каза по това, но от миг на миг ставаше по-мил, по-светъл и най-после рече: „А за себе си няма ли да попиташ, няма ли да поискаш нещо?"

Аз се стъписах. Да питам. Да искам. Какво да искам, Боже мой. Аз бях при Него. Аз бях обгърната от Неговата Светлина и Любов. Аз бях щастлива, блажена. Какво да искам повече? Аз имах всичко. И само Го гледах и мълчах... Очите ми говореха... душата ми говореше чрез тях...

Тогава Той каза: „Кокичето цъфти най-рано, минзухарчето след него, а теменужката - най-после, но тя разлива най-сладък аромат."

За кого каза това? за кого даде този красив образ? За Буча ли, за мене ай, не зная. Може би и за двете. И тя беше закъсняла с образованието си и аз страдах от недостатъчното си образование.

Може би и двете като теменужката ще цъфнем по-късно, си помислих аз и ще разлеем прекрасен аромат. Дай Боже!

На следващата година на Буча се нареди по чуден начин и тя влезе в гимназия, че беше минала пределната възраст и завърши и стана Учителю. Аз не завърших университет, но онова, което ми даде Учителят ме задоволи повече и аз съм доволна и благодарна.