Една сестра ми разказа, че няколко години след женитбата й, след като имала вече две дечица, мъжът й тръгва по лош път, с други жени, въпреки че тя е красива и добра, и добра, и почтена наша сестра. Тя е в отчаяние. Отива при Учителя и Му плаче: „Мъжът ми си е намерил друга жена -любовница, и е станал много груб с мене."
„Какво? Да не вземеш да правиш като другите жени - еснафки, да го ревнуваш, да му правиш сцени, скандали, да се развеждаш? Ще постъпиш благородно, по нов начин, по новото учение. Ще го оставиш свободен. Ако той иска да се разведе, то е негова работа, но ти, не. Ще се запознаеш с тази жена. Тя има нещо хубаво заради, което той се е влюбил в нея, ще я поканиш вкъщи, ще я приемеш любезно, ще я обикнеш. И когато я обикнеш, тя ще освободи мъжа ти." Аз се стъписах: „Добре", казах, „Но как? Помогнете ми да мога да постъпя по такъв начин." И си отидох. На мъжа си повече ни дума не казах за тази жена. Не му плачех вече. И успокои се той и стана-по-мек. По едно време му казах: „Пък доведи я да я видя тази жена. Може да е по-хубава и по-добра от мене. Аз вече не те ревнувам, бъди свободен." Той, разбира се, не я доведе. Но тя веднъж дойде сама да го търси. Аз я поканих вкъщи. Действително жената беше хубава и интелигентна, културна жена. У мен нещо трепна, аз я харесах. Отнесох се много мило и любезно с нея. Поканих я пак да идва. Тя идваше рядко да го търси. И винаги аз я приемах много хубаво. Аз я съжалих и я обикнах. Как е могла да падне толкова ниско тази културна жена? - питах се аз. Мъжът ми нито беше хубав, нито много културен. Той насила ме взе навремето. Той не заслужаваше нито мене, нито нея. И какво става? Тя започна да идва по-често, да ме наблюдава, да ме изучава. Хареса ме и тя и се сприятелихме. Един ден го подхваща: „Не те е срам. Да имаш такава красива, добра и благородна и възпитана жена и да ме лъжеш, че била грозна, лоша и не знам още каква. Да се махнеш и да вървиш при жена си и при децата си."
