НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

9. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

ТОМ 6
Алтернативен линк

9. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ


През ваканцията на 1923 г. получих писмо в Стара Загора от някоя си мис Торанс, англичанка дошла в София да открие училище - двегодишен курс за милосърдни сестри при болницата „Червен кръст". Условия изгодни: без такса и всичко безплатно - квартира, отопление, осветление, храна, учебници, но не ми вдъхна това писмо никаква радост и надежда. Наистина, ето случай да изляза от селото и учителството, които все още не можех да възлюбя много, но какво ще стане? Милосърдна сестра - хуманно, но не задоволяващо. Аз се стремях винаги към най-голямото, най-високото, най-хубавото. Да беше поне медицина, да стана лекарка. Аз все още държах и на външното положение и блясък. Но все таи отидох с писмото при кака Райна да се посъветвам с нея. Тя ахна от радост и удоволствие: „Разбира се, ще идеш. По такъв начин ще излезеш от селото. Нали не си доволна от учителството? И нали искаш да учиш нещо повече? А там като те видят, че си способна и усърдна може да те изпратят в Англия да свършиш и медицина." Това беше вече една примамка за мене. „Пък ще видиш и Учителя, ще бъдеш в София близо до Него, ще слушаш беседи!"

О, как не ми дойде това нещо на ума преди малко? Разбира се, ще отида. Разбира се, ще отида. Каквото и да е, където и да е, но да съм близо до Него.И аз се приготвих набързо. Поканих и една моя приятелка и съученичка - Олга Блажева, която това лято беше почнала да посещава нашите събрания. Тя беше също бедно и способно момиче, което искаше да учи нещо повече като мене и беше станала учителка по неволя. Тя прие с радост и заминахме двете за София. Гостувахме на Милка Танева, която от една година вече беше студентка в София. С нея аз споделих, че нямам вътрешно вле­чение към тази професия, но примамките на кака Райна ме спечелиха. Тя помисли, помисли и каза: „Знаеш ли какво? Първо да отидем при мис Торанс да проучим условията и тогава ще ви заведа при Учителя. Хем ще Го видите, хем ще се посъветвате с Него. Той ще ви даде най-добрия, най-правилния съвет." „Как? Да питам Него, да разговарям с Него, с такъв голям и учен човек? Та аз ще се объркам от стеснение. Пък и да го безпокоим, да Му от­немаме времето. Коя съм аз? Какво съм аз? Не, не, не. В никой случай не. Ние ще отидем. Аз искам да отидем при Него, но да Го видя и да Го слушам само отдалеч." „О, Наталио, ти не Го познаваш. Та Той за нас е дошъл, за малките, не за големите. Големите нямам нужда от Него. Ти не знаеш колко хора от различни слоеве на обществото се тълпят край Него за съвет, за помощ. И Той всички приема с Любов и разположение, изслушва с търпение и ги изпраща доволни и радостни."


Направихме както каза Милка. Преди обед отидохме в болницата да проучим условията, а след обед - на улица „Опълченска" 66, където живееше Учителят.

Още отдалеч сърцето ми затрептя, затрептя както в детинството и в ученичеството трептеше, когато приближавах къщата на някой от любимите ми учители, които отивах да посетя.


„Аз съм същото дете, същата ученичка, каква госпожица съм, каква учителка съм?", се упреквах мислено сама. Но колкото и да се съдех и да исках да се овладея и да си придам вид на сериозна учителка, вълнението ми растеше, вълнение не само от смут, но и от радост и надежда: „Ще видя най-големия Човек на света, ще видя най-големия Учител!" Не зная от къде беше се оформило отдавна това мнение за Него у мен. И докато стигнахме къщата аз загубих и ума, и дума. Добре, че не ни посрещна най-напред Той, да имам време да се посъвзема. Посрещнаха ни на двора сестри дошли на посеще­ние при Него. Милка ни запозна с тях.


Къщичката беше малка, бяла, спретната, дворчето - също малко, тясно, но чисто, блестящо от чистота. И какво лъхаше от тях не мога да обясня - особена белина, особена чистота. И някакъв особен мир, някаква особе­на красота, особено обаяние. Почувствувах се обгърната от топлота, от сигурност. Оазис. Оазис след пустинята, от която ида. Пристан, пристан след бурния океан, на който изплавах, си мислех аз.

Въздъхнах си свободно и влязохме в трапезарията, където ни покани една от сестрите - Василка Иванова, която живееше в същата къща. Беше постлала голяма, дълга маса със снежнобяла ленена покривка и наредени чаши за чай за около 10-15 души. Беше време за вечеря. Ще слезе Учителят от горния етаж да вечерят. Тук се вечеряше рано, към 6-7 часа лятно време и 5-6 зимно време.


Как? Дошли сме да Го безпокоим по време на вечеря, възмутих се от себе си и от Милка аз. Защо дойдохме по това време? „Не се безпокой, Наталио. Той никога не вечеря сам. Ние няма да Го безпокоим. Това е заведен ред. Това е закон тука. Тука закусват, обядват и вечерят общо всички, които са по това време тука. Та и нас сестрата ни покани да вечеряме с Него. Ще дойдат и всички, които са на двора. „И ние ще вечеряме тука, заед­но с Него?", уплашено извиках аз. „Не, не, не".

Но докато се бунтувах всички влязоха бързо и безшумно и аз млъкнах. След тях влезе в антрето, където имаше чешма бързо и безшумно и Учителят, изми си ръцете и влезе при нас. Всички станаха и Го посрещнаха радостно и почтително. Аз стоях смутена, объркана, сериозна. Той се приближи право при нас. Сестра Василка ни представи: „Учителки, Учителю, от Стара Загора, вегетарианки, дошли да Ви видят." Това научи преди малко от нас, това Му каза. Той ни подаде ръка и после каза: „Заповядайте, рекох, седнете, да пием чай."

Лице на светия, не, на нещо повече, на какво? не съм виждала до сега такова лице, не мога да го оприлича на нещо видяно на яве или на сън, или на картина. Не лице обикновено, човешко - нещо Божествено. Кога и какво съм виждала та изплува в съзнанието ми този израз „лице Божествено"? И после глас - музика, музика някаква дълбока, тиха, приятна като на дълбок поток слизащ от планината. И този глас отекна дълбоко в душата ми и ме понесе някъде високо, далеко от тук.


Аз виждах стаята, обстановката, виждах всички как сърбаха свободно и усърдно чая си и виждах и Него с крайчеца на окото си, но сякаш не осъзнавах явно какво виждам, стоях глуха и занемяла пред изстиващия чай и не чувах говорят ли, какво говорят, не чувах когато ме подканяха да пия чая си, а само чувах тази мелодия: „Заповядайте, рекох, седнете да пием чай!" И но­сена на нейните крила пътувах някъде далеко, високо, за да си спомня къде и кога съм чувала този глас, кога и къде съм виждала това лице, които виждах и чувах за първи път, а ми се струваше, че ги познавам, че някъде дълбоко в душата ми са близки и пазя някакъв спомен за тях.


Вечерята свърши. Учителят стана да си отива в стаята. Станахме всички. Подаде ръка пак единствено на нас двете - малки, незначителни селски учителки от провинцията. И се обърна към Милка: „Доведете ги, рекох, утре на Баучер."



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ