7. МАЛКАТА КНИЖЧИЦА

Скоро бяхме поканени с колежката си в съседното село на гости на та­мошните учители. Първата ми работа като влязох в стаята им беше да се уст­ремя към масата и разровя книгите им. Между купа педагогически книги и

11

списания намерих една мъничка, тъничка, съвсем незначителна наглед книжка: „Новото човечество". Горе в ъгъла: Дънов. „Каква е тази брошура? Хубава ли е?" „Не знаем, не сме я чели, дадоха ни я в Казанлък", отговориха едновременно двамата родни брат и сестра, учители в Казанлък. „А бихте ли ми я дали да я прочета?" „Ами, вземи я."

И аз я взех. Не може никой да си представи какво почувствувах като я взех в ръцете си! Сякаш хванах целия живот в ръцете си! Сякаш сграбчих науката, знанието, светлината, земята и небето: Що за усещане? Що за чувство? Мислех, че в нея ще намеря разрешение на всички проблеми за живот, ще намеря светлина, свещ за моята тъмнина, в която се сблъскам и която ме души. - Ами! В такава малка книжчица! - Но от Дънов, от Дънов! От човека, който бил много учен, който държи на хората беседи за живота, за науката, за Бога! От Дънов, за когото бях слушала няколко пъти да се говори, при когото имах два пъти възможности да отида, но ги пропуснах, при когото отивали много хора, които приличали на мене и аз на тях. Трябва да я прочета! веднага трябва да я прочета. Но как? Невъзможно! Неучтиво нито да се зачета пред всички, нито да си отида веднага. И аз я стиснах здраво както „слепец стиска тоягата" и както „давещият - сламката", както казват народните поговорки и се обърнах към всички и с разведрено и весело лице взех участие в разговорите, шегите, игрите и песните докато взе да се свечерява и ние си тръгнахме.

Вечерта беше вече късно, ние бяхме изморени и трябваше да си легна без да я прочета. Следващият ден неделя беше облачен и мъглив. За пръв път не ме обзе мъката и аз не се заблъсках в безизходни размишления, но взех книжката. Още първите редове ме грабнаха и ме държаха до края в будност и напрежение. „Боже каква книжка!", възкликнах накрая, след като я прочетох. Какви мисли! Никъде до сега не съм срещала подобни мисли! Опитах се да споделя с колежката си някои от тях, но тя, добро, но посредст­вено момиче, не откликна на моя възторг, не прояви никакъв интерес и аз от­ново се зарових в книжката! Четох и препрочитах, четох и препрочитах, взех листове и молив и споделих впечатленията си с моята приятелка Милка, ко­ято не беше Учителю, а се готвеше да постъпи в университет и беше още в Стара Загора. Какво съм й писала не помня, помня само, че писах цял ден и помня, че писах: „Намерих вече това, което търсех!"

Кое е то? Какво беше то? - Светлина, светлина, свещица, която ще ме води, която ще ме заведе някъде, където е светло и просторно, и красиво. От толкова малка книжчица!? Но аз предполагам, че има и други книги от този голям и учен човек! Аз ще ги търся от сега нататък, ще чета, ще ми просветва, ще се уча и т.н....

Намерих Новия Човек, Който говори за новото човечество, за което копнеех, което търсех. В София така бях разочарована от хората, в Стара Загора така не ме задоволяваха, в село така ме отчайваха. И аз мечтаех и търсех по-други хора и по-друг живот! И сега предусетих, че има и че ще ги намеря! Това ме правеше толкова радостна и дори щастлива! Колежката ми се чудеше какво става с мене, каква е тази промяна и се повлия от моето настроение. Заредиха се дни на песен и радост! Животът ни от мълчалив и меланхоличен стана буйно радостен! - Има живот, Руске, има живот и за нас! Какво ли си мислеше тя горката, как ли си обясняваше настроенията ми, не зная. Тя мило ми се усмихваше, просълзяваше се понякога и почваше да ми приглася на пеенето, наведена над бродерията си.